— Обещах да не казвам. Обещах да не казвам на никого…
Изпитах желание да изтичам при нея и да я разтърся. Търпение. Търпение.
— Нямаше да те караме да нарушиш обещанието си, ако не беше важно. Може би… може би бихме могли да се свържем с тази личност… — На кого беше обещала? На любовницата на Ерик? — И да разберем дали тя може да ни каже.
— О, за Бога! — не се сдържа Виктор. — Това е абсурдно и няма да ни доведе до никъде. — Погледна към брат си. — Робърт?
До този момент Робърт седеше безучастен, но след заповедта на брат си се наведе напред.
— Соня?
Все още объркана, тя се извърна, за да го погледне… и лицето й застина.
— Кажи ни каквото искаме да узнаем — заговори Робърт. Гласът му беше успокояващ и гальовен, но в тона му се прокрадваше зловеща нотка. — Кажи ни кое е това дете и къде е. Кажи ни коя е майка му.
Този път наистина скочих на крака. Робърт използваше внушението, за да получи отговорите. Очите на Соня останаха приковани в него, но тялото й започна да трепери. Устните й се разтвориха, но от тях не излезе нито звук. В главата ми бушуваше вихрушка от мисли. Внушението щеше да ни помогне да научим това, което искахме, но нещо ми казваше, че не е правилно…
Соня прекъсна размислите ми. Тя скочи не по-малко пъргаво от мен. Все още се взираше в Робърт, но вече не с онзи вцепенен, хипнотизиран поглед. Беше прекъснала внушението и сега… сега беше бясна. Лицето й, което преди миг изразяваше страх и уязвимост, сега пламтеше от гняв. Не притежавах магически сетива, но след като толкова дълго съм била с Лиса, разпознавах бушуващата ярост на духа. Соня беше бомба, готова да избухне.
— Как смееш… — изсъска тя. — Как смееш да се опитваш да използваш внушението върху мен?
Растенията и лозите около Робърт внезапно оживяха, разраснаха се като дълги пипала, увиха се около краката на стола, върху който седеше, и го дръпнаха. Столът се прекатури и той заедно с него. Виктор се спусна да помогне на брат си, но Робърт вече бе поел нещата в свои ръце. Беше се окопитил забележително бързо и впи присвитите си очи в Соня, която политна назад и се удари в дървената ограда. Онези, които владееха магията на въздуха, понякога можеха да правят този номер, но не въздушна струя я бе издухала назад. Това бяха телекинетичните способности на духа. Очевидно Робърт притежаваше и тях, освен умението да прониква в сънища. Супер!
И преди бях виждала схватка между владеещи духа, когато Ейвъри Лазар и Лиса се бяха изправили една срещу друга. Не беше приятна гледка, защото беше нещо много повече от психически двубой. Ейвъри буквално дълбаеше в съзнанието на Лиса — и моето. Не познавах размаха на уменията на Робърт и Соня, но това нямаше да свърши добре.
— Дмитрий! — изкрещях и се хвърлих към Соня. Не знаех точно какво да правя, но трябваше да я обезвредя по някакъв начин. От това, което видях, разбрах, че тя имаше нужда от визуален контакт с мишената си.
Успях да я прикова към земята, тя оказа съпротива, но най-вече, за да не изпуска от поглед Робърт. Той изкрещя изплашено и погледна с ужас към тялото си. Соня създаваше видения в главата му. Изражението му се вкамени. Явно бе разбрал, че всичко е илюзия, и няколко мига по-късно вдигна глава — бе прекъснал внушението, както преди малко тя бе сторила с неговото.
В този момент Дмитрий изскочи през вратата тъкмо когато Робърт използваше съзнанието си, за да запрати един от столовете по Соня. Разбира се, аз бях отгоре й и столът удари мен по гърба. Дмитрий тутакси схвана какво става и изтича към Робърт, за да приложи същата тактика като мен. Виктор, навярно решил, че брат му е физически застрашен, се опита да отблъсне Дмитрий, но напразно. Още лози се протегнаха към Робърт и аз разбрах, че не съм обезвредила напълно Соня.
— Отведи го вътре! — извиках на Дмитрий. — Махни го по-далеч от нея!
Дмитрий вече се бе досетил какво да направи и влачеше Робърт към вратата. Дори с намесата на Виктор, Дмитрий беше достатъчно силен, за да махне Робърт и да го вкара в къщата. Веднага щом мишената й изчезна, цялата енергия сякаш напусна Соня. Тя не направи повече опити да се бори и се отпусна на земята. Почувствах облекчение. Боях се, че ще се нахвърли върху мен, след като Робърт вече го нямаше. Предпазливо, все още нащрек, помогнах на Соня да се изправи. Тя се облегна на мен, отпусната като парцалена кукла, и заплака, заровила глава на рамото ми. Поредният срив.
Щетите трябваше да се сведат до минимум. За да държи двамата владеещи духа разделени, Дмитрий бе отвел Робърт в спалнята, оставяйки Виктор с него. Робърт изглеждаше изтощен като Соня и Дмитрий явно бе преценил, че е достатъчно безопасно да остави двамата братя сами. Соня се свлече върху дивана и след като с Дмитрий се опитахме да я успокоим, се отдръпнахме, а Сидни приседна до нея и улови ръката й.