Разказах накратко на Дмитрий какво се бе случило. С всяка дума той добиваше все по-изумено изражение.
— Казах ти, че още е рано! — възкликна. — Къде ти е бил умът? Тя е прекалено слаба!
— И ти наричаш това слабост? И, хей, справях се много добре! Нещата се оплескаха чак след като Виктор и Робърт се намесиха.
Дмитрий пристъпи към мен. Гневът се излъчваше от него на талази.
— Те изобщо не биваше да се намесват. Отново се държиш неразумно, като се впускаш презглава, без да се замислиш за последствията.
Обзелият ме гняв се равняваше на неговия.
— Хей, просто се опитвах да раздвижа нещата. Ако да си разумен, означава да седиш и да се правиш на психотерапевт, тогава се радвам, че не съм.
— Нямаш представа за какво говориш — изръмжа той. Сега стояхме съвсем близо един до друг, почти се допирахме, въвлечени в битката на нашите две воли. — Това може да ни върне назад.
— Това ще ни тласне напред. Открихме, че тя знае за Ерик Драгомир. Проблемът е, че е обещала да не казва на никого за това бебе.
— Да, обещах — проплака Соня. С Дмитрий се извърнахме, осъзнавайки, че Соня и Сидни са свидетели на спора ни. — Обещах. — Гласът й беше слаб и умоляващ.
Сидни стисна ръката й.
— Знаем. Всичко е наред. Обещанията трябва да се спазват. Аз те разбирам.
Соня я погледна с благодарност.
— Благодаря ти. Благодаря ти.
— Но — поде внимателно Сидни — разбрах, че те е грижа за Василиса Драгомир.
— Не мога — прекъсна я Соня, отново изплашена.
— Зная, зная. Но ако има начин да й помогнеш, без да нарушиш обещанието си?
Соня се втренчи в Сидни. Дмитрий ме погледна въпросително. Аз свих рамене и също се вторачих в Сидни. Ако някой ме беше попитал кой най-добре би провел разпита на луда жена, която до преди няколко часа е била безсмъртно чудовище, Сидни Сейдж щеше да бъде последната, за която бих се сетила.
Соня се намръщи, цялото й внимание бе насочено към нашия алхимик.
— К-какво имаш предвид?
— Ами… какво точно беше обещанието ти? Да не казваш на никого, че Ерик Драгомир е имал любовница, която му е родила дете?
Соня кимна.
— И да не казваш кои са те?
Соня отново кимна.
Сидни я дари с най-топлата усмивка, която бях виждала да раздава.
— Обещала ли си да не казваш къде са те? — Соня кимна и усмивката на Сидни леко помръкна. Сетне очите й светнаха. — Обещала ли си да не водиш никого при тях?
Соня се поколеба, несъмнено обмисляйки думите й. Бавно поклати глава.
— Не.
— Значи… можеш да ни заведеш при тях. Но без да ни казваш точно къде са те. Така няма да нарушиш обещанието си.
— Може би — промълви Соня несигурно.
— Няма да нарушиш обещанието си — повтори Сидни. — А това наистина, наистина много ще помогне на Лиса.
Пристъпих напред.
— Ще помогне и на Михаил.
При споменаването на бившия й любим челюстта на Соня увисна.
— Михаил? Познаваш ли го?
— Той е мой приятел. Както и на Лиса. — Почти щях да кажа, че ако намерим липсващия Драгомир, тогава бихме могли да заведем Соня при Михаил. Но като си припомних терзанията на Дмитрий, че не е достоен за обич, реших засега да не прибягвам до тази тактика. Не знаех как би реагирала Соня на една среща с някогашния си любим. — И той иска да помогне на Лиса. Но не може. Никой от нас не може. Не разполагаме с достатъчно информация.
— Михаил… — Соня отново сведе поглед към ръцете си, а по страните й се търкулнаха сълзи.
— Ти няма да нарушиш обещанието си. — Сидни беше толкова убедителна, че е пълен успех можеше да владее духа. — Просто ни заведи. Това биха искали Михаил и Лиса. Това е най-правилното, което можеш да направиш.
Не зная кой аргумент беше най-убедителен за Соня. Може би споменаването на Михаил. Или идеята да „постъпи правилно“. Може би, също като Дмитрий, Соня искаше да изкупи греховете си като стригой и възприемаше това като евентуална възможност за опрощение. Вдигна глава и погледите ни се срещнаха.