— Разбира се, че си! Ти си единственият за мен! Единственият, е когото искам да изградя бъдещето си.
— Казваш го сега, но само почакай. Има и по-добри възможности. Нали чу как се пошегува Ейдриън? Малки Драгомирчета. Когато след няколко години станеш готова да имаш деца, ще трябва да народиш цял рояк. Фамилията Драгомир трябва отново да стане стабилна и многобройна. А аз? Аз не съм достатъчно отговорен, за да се справя с това.
— Ти ще бъдеш чудесен баща — възрази му тя.
— Да — подсмихна се той иронично. — И ще бъда също голяма придобивка за теб — принцеса, омъжена за мъж от фамилия на стригои.
— Въобще не ми пука за това и ти го знаеш! — Вкопчи се в ризата му и го застави да я погледне в очите. — Обичам те. Искам да бъдеш част от моя живот. И нищо друго няма значение. Изплаши ли се? Да не би да си се изплашил от тежестта на името Драгомир?
Той отвърна очи.
— Нека да кажем, че това име не е лесно за носене.
Тя го разтърси.
— Не ти вярвам! Ти от нищо не се страхуваш! Никога пред нищо не си отстъпвал.
— Но сега отстъпвам. — Нежно я отдалечи от себе си. — Аз наистина те обичам. Ето защо не мога да направя това. Така ще е най-добре.
— Но ти не можеш… — Лиса посочи с ръка към моя гроб, но Кристиан вече бе започнал да се отдалечава. — Не можеш да го направиш! Тя си отиде. Ако и ти си отидеш, няма да остане никой…
Но Кристиан си бе отишъл, изчезнал в мъглата, която я нямаше само преди броени секунди. Лиса остана само с моя надгробен камък за компания. И за пръв път в живота си тя действително беше съвсем сама. Беше останала сама, когато семейството й умря, но тогава аз бях нейната опора, винаги до нея, готова да я защитавам. Когато се появи и Кристиан, той също прогони самотата, изпълни сърцето й с любов.
Ала сега… сега и двамата си бяхме отишли. Семейството й бе загинало. Тази празнота вътре в нея заплашваше да я погълне и това бе повече от загубата на връзката ни. Да си самотен, е нещо ужасно, ужасно. Нима при кого да отидеш, няма на кого да се довериш, никого не го е грижа какво се случва с теб. Беше сама и в гората, но онова преживяване въобще не можеше да се сравнява с това. Това не можеше да се сравнява с нищо.
Като се огледа, тя си пожела да легне в моя гроб и да сложи край на мъките си. Но… почакай. Тя действително можеше да сложи край на всичко. Кажи само „Стоп“, й беше казала старицата. Това бе всичко, което се изискваше, за да прекрати тази болка. Но нали това бе сън, създаден от магията на духа? Наистина изглеждаше по-реалистичен и по-всепоглъщащ от всичко, с което някога се бе сблъсквала, но накрая ще се събуди и сънят ще свърши. Само една дума и това щеше да се превърне в избледняващ кошмар.
Загледана в безлюдния кралски двор, тя едва не изрече думата. Но… искаше ли да сложи край? Беше се заклела да се пребори с тези изпитания. Ще се предаде ли заради един сън? Сън, че е останала съвсем сама? Беше толкова тъжно, но вледеняващата истина отново я порази: аз никога не съм била сама. Не знаеше дали би могла да се справя сама, но после осъзна, че ако не беше сън — защото, мили Боже, толкова реално й се струваше, — в истинския живот нямаше магическата дума „Стоп“. Ако не можеше да преодолее самотата на сън, тогава никога нямаше да се справи с нея, докато е будна. И колкото и да я изплаши това, тя реши да не отстъпва. Нещо я подтикна да закрачи към мъглата и тя тръгна… сама.
Очакваше мъглата да я отведе в градината край църквата. Но вместо това светът наоколо отново се промени и тя се озова на заседание на Кралския съвет, което не беше затворено за посетители, затова имаше доста морои като наблюдатели. Но за разлика от друг път, сега Лиса не седеше сред зрителите, а край масата на Кралския съвет, заобиколена от тринадесет стола. Тя седеше на мястото на фамилията Драгомир. Средният стол, принадлежащ на монарха, беше зает от Ариана Шелски. Определено е сън, подсказа й някаква рационална част от мозъка й. Тя си бе извоювала място в съвета, а Ариана бе спечелила трона. Прекалено хубаво, за да е истина.
Както винаги, в Кралския съвет се водеше разгорещен дебат. Позната бе и темата на разискванията — законът за възрастта. Някои от членовете на съвета възразяваха с довода, че това решение е неморално. Други припомняха, че заплахата от стригоите е прекалено голяма. Отчайващите времена изискват отчаяни действия, повтаряха те.