— Емили. — Гласът на Соня ме стресна. Изненадах се да я чуя да говори. Още повече се изненадах от изражението й. Властно. Сериозно. Решително. Соня беше по-млада от Емили с… с колко? Може би с десетина години, предположих. Но Соня се взираше в братовчедка си с поглед, от който Емили изведнъж заприлича на непослушно дете. — Емили, откажи се, няма смисъл. Трябва да й кажеш. За Бога, трябва да кажеш и на Джон. Не можеш вечно да го криеш.
Емили вдигна глава и погледна Соня в очите.
— Не мога да го кажа. Знаеш какво ще се случи… Не мога да й причиня това.
— Никой от нас не знае какво ще се случи — възрази Соня. — Но нещата може да се влошат още повече, ако сега не ги овладееш.
След дълга пауза Емили най-после извърна очи и заби поглед в пода. Безкрайната тъга, изписана на лицето й, направо разби сърцето ми. И не само моето.
— Мамо? — попита я Джил с треперещ глас. — Какво става? Всичко това е една голяма бъркотия, нали?
Емили въздъхна примирено и вдигна очи към дъщеря си.
— Не. Ти си дъщеря на Ерик Драгомир. Роуз е права. — Джон издаден лек, приглушен звук, но не посмя да прекъсне жена си. В отговор тя отново му стисна ръката. — Това, което в продължение на години съм ти разказвала… беше истина. В по-голямата си част. Двамата имахме краткотрайна… връзка. Не беше долнопробна или евтина. Но беше кратка. — Замълча за миг, за да погледне този път към Джон. Изражението й се смекчи. — Казах ти…
Той кимна.
— А аз ти отговорих, че миналото няма значение за мен. Никога не е повлиявало на чувствата ми към теб или към Джил. Но никога не съм си представял, че…
— Нито пък аз — съгласи се тя. — Дори не знаех кой е той, когато го срещнах за пръв път. Случи се, когато още живеех в Лас Вегас, и това там бе първата ми работа като танцьорка в едно шоу в „Часът на вещиците“.
Очите ми се разшириха от изненада. Изглежда никой не го забеляза. „Часът на вещиците“. Приятелите ми и аз посетихме това казино, докато преследвахме Робърт. И един от клиентите там пусна една шега за бащата на Лиса, който много си падал по танцьорките в шоуто. Знаех, че сега Емили работи в балетна трупа в Детройт и заради това тя, Джон и Джил живееха в Мичиган. Но никога не бях предполагала, че е започнала като танцьорка в Лас Вегас в пищен костюм, обсипан с пайети и пера. Но защо не? Все отнякъде е трябвало да започне, а при нейната висока, стройна и грациозна фигура този избор е бил съвсем естествен.
— Той беше толкова сладък… и толкова тъжен — продължи Емили. — Баща му току-що бе починал и той бе дошъл в казиното, за да удави мъката си. Разбирах колко опустошителна може да бъде подобна смърт, но сега… ами, сега наистина разбирам. Беше още една, поредна загуба за семейството му което все повече намаляваше. — Смръщи се замислено, сетне сви рамене. — Той беше добър и мисля, че наистина обичаше жена си. Но се чувстваше отчаян и изгубен, все едно бе попаднал на някое тъмно място, откъдето нямаше измъкване Не мисля, че ме е използвал. Беше загрижен за мен, макар да се съмнявам, че това, което се случи помежду ни би се случило при други обстоятелства. Както и да е, не страдах когато връзката ни приключи, и бях доволна да започна нов живот… докато не се появи Джил. Свързах се с Ерик, защото смятах, че беше редно да знае, макар да му дадох ясно да разбере, че не очаквам нищо от него. Тогава вече знаех кой е той и не исках нищо. Ако му бях позволила, мисля, че щеше да те признае, да присъства в живота ти. — Очите на Емили сега се приковаха в Джил. — Но бях наясно какъв е онзи свят. Дворцовият живот е политика, лъжи и подли интриги. Накрая единственото, което приех от него, бяха парите. Макар че не ги исках. Не исках да се чувствам като изнудвачка, но исках да съм сигурна, че бъдещето ти е подсигурено.
Заговорих съвсем прямо, без много да му мисля.
— Май не живееш като някоя, която има много пари. — Още не бях довършила и съжалих за думите си. Къщата им беше много приятна, едва ли би могла да се нарече бедна. Но и не съответстваше на значителните суми, които видях, че са били превеждани в онези банкови сметки.
— Не съм пръскала тези пари — заяви Емили. — Разбира се, държах ги подръка, ако потрябват за някакви спешни случаи, но повечето ги заделях за Джил, за бъдещето й. За да прави с тях каквото пожелае.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джил, поразена от разкритията. — За какви пари говориш?
— Ти си наследница — припомних й. — И си кралска особа.