Отметнах глава назад.
— Зная, зная. Просто не мога да се примиря, че съм я оставила незащитена. Така отчаяно ми се иска да се върна обратно и да я браня с цената на живота си. Точно сега. — Утре ми се струваше безкрайно далеч. — Ами ако се случи отново?
— Там има и други, които ще я защитят. — Дмитрий пристъпи към мен и се изненадах, когато го видях да се усмихва, особено на фона на последните мрачни събития. — Повярвай ми, и аз искам да я защитавам, но бихме рискували живота си напразно, ако заминем веднага. Почакай още малко и поне рискувай живота си за нещо важно.
Паниката ми започна да стихва.
— А и Джил е важна, нали?
— Много.
Изправих се. Една част от мозъка ми се опитваше да ме успокои относно нападението срещу Лиса, докато останалата бе напълно обсебена от това, което бяхме постигнали тук.
— Все пак успяхме — заявих, като усетих как лека усмивка бавно разцъфтява на устните ми. — Въпреки всичко… някак си успяхме да открием изгубената сестра на Лиса. Осъзнаваш ли какво означава това? Сега Лиса може да има всичко, което й се полага. Нищо не могат да й забранят. По дяволите, ако пожелае, може да стане кралица. А Джил… — Поколебах се за миг. — Ами, тя е част от древна кралска фамилия. Всичко това е за добро, нали?
— Мисля, че зависи от Джил — рече Дмитрий. — И от последствията от всичко това.
В мен отново се надигна чувството на вина заради вероятността да съм съсипала живота на Джил. Сведох поглед.
— Хей, всичко е наред — окуражи ме той, като повдигна брадичката ми. Очите му бяха топли. Толкова много обич струеше от тях. — Ти постъпи правилно. Никой друг не би дръзнал да стори нещо подобно, нещо, което изглежда напълно невъзможно. На това е способна единствено Роуз Хатауей. Ти рискува, за да откриеш Джил. Рискува живота си, като наруши правилата на Ейб и си плати за това. Но си струваше.
— Надявам се и Ейдриън да мисли така — изрекох загрижено. — Защото според него напускането на нашата „безопасна къща“ е най-глупавата постъпка, извършвана някога.
Ръката на Дмитрий увисна.
— Ти си му казала за това?
— Не и за Джил. Но се изпуснах неволно, че вече не сме в Западна Вирджиния. Той ще го запази в тайна — додадох припряно. — Никой друг не знае.
— Вярвам го — съгласи се Дмитрий, макар че доста от топлината му отпреди малко се стопи. Как можа толкова бързо да угасне? — Той… той изглежда ти е напълно предан.
— Такъв е. И аз безусловно му вярвам.
— И той те прави щастлива? — Интонацията на Дмитрий не беше груба, но в нея се долавяше странна напрегнатост, присъща на полицейските разпити.
Замислих се за времето, което бях прекарала с Ейдриън: шегите и закачките ни, купоните, игрите и целувките, разбира се.
— Да. Прави ме щастлива. С него ми е много забавно. Искам да кажа, че понякога е непоносим — добре де, по-скоро доста често, — но пороците му не бива да те заблуждават. Той не е лош човек.
— Зная, че не е — кимна Дмитрий. — Той е добър. Не всички го разбират, но аз съм наясно. Случва се да се държи по-особено, но иначе, в общи линии, остава верен на себе си. Видях го по време на бягството. И след… — Думите заседнаха на върха на езика му. — След Сибир той беше с теб, нали? Помагаше ти?
Кимнах, леко озадачена от всички тези въпроси. Оказа се, че са били само загрявка преди големия въпрос:
— Обичаш ли го?
На този свят има само няколко души, които могат да си позволят такива лични въпроси, без да рискуват да получат удар в лицето вместо отговор. Дмитрий беше един от тях. Между нас нямаше никакви прегради, но сложните ни отношения превръщаха тази тема в нещо нереално. Как можех да обясня дали обичам някого, и то на мъжа, когото съм обичала? И то на мъжа, когото още обичаш, нашепна един глас в главата ми. Може би. Вероятно. Отново трябваше да си напомня, че бе естествено все още да изпитвам някакви чувства към Дмитрий. Но те ще угаснат. Трябваше да угаснат, също както бяха угаснали неговите към мен. Той беше миналото. Ейдриън беше моето бъдеще.
— Да — промълвих, но се забавих повече, отколкото би следвало. — Аз… аз го обичам.
— Добре. Радвам се. — Но работата беше в това, че лицето на Дмитрий не изразяваше особена радост, докато се взираше безизразно през прозореца. Още повече се обърках. Защо беше разстроен? Напоследък думите му сякаш не отговаряха на действията му.
Приближих се към него.
— Какво не е наред?