След няколко секунди се появиха пазителите и се заеха с претърсването на дворовете. Някои от тях продължиха напред, за да проверят дали не сме избягали по-надалеч. Други се заеха да претърсват околните подходящи за укритие места, които не бяха малко в падащия мрак. Погледнах към вратата с мрежата. Прорезът си личеше, макар и да не беше много голям, но си оставаше подозрителна следа, която преследвачите ни може би щяха да забележат.
Дмитрий също се бе досетил за това, затова пристъпи предпазливо във всекидневната, като се стараеше да стои по-далеч от прозорците. Добрахме се до кухнята и намерихме вратата, водеща към гаража. А в гаража ни очакваше един червен форд мустанг.
— Семейство с две коли — промърмори той. — Точно както се надявах.
— Или са излезли за кратка разходка и ще побързат да се приберат в дома си, като видят, че в квартала им е пристигнал отряд за бързо реагиране — прошепнах.
— Пазителите няма да се оставят да бъдат забелязани. — Заехме се да търсим ключовете за колата на най-очебийните места. Най-после намерих връзка с ключове, закачени на страничната дъска на един шкаф, и я грабнах.
— Вземи ги. — След като аз бях открила ключовете, очаквах Дмитрий да ми позволи да шофирам. Но заради изкълчения десен глезен трябваше да му ги отстъпя. Явно Вселената притежава гадно чувство за хумор.
— Няма ли да ни засекат? — попитах го, когато той отвори вратата на гаража и излезе на заден ход. — Тази тук е, хм, малко по-лъскава от колите, които обикновено задигаме с теб. — Наистина беше страхотна. Сидни, която беше луда по готини коли, незабавно щеше да се влюби в този мустанг. Прехапах устни. Все още се чувствах виновна, че я бяхме изоставили. Опитах се, поне засега, да пропъдя тягостната мисъл от съзнанието си.
— Така е — съгласи се Дмитрий. — Но по улицата се движат още много други коли. Някои от пазителите все още претърсват дворовете, а другите пазят в къщата на Мастрано. Техният брой не е безкраен. Не могат да следят всичко едновременно, но сигурно ще се опитат.
Затаих дъх, докато напускахме жилищната зона. На два пъти забелязах фигури, прикриващи се отстрани на улицата, но Дмитрий беше прав: не можеха да проверяват всеки автомобил в едно пренаселено предградие. Освен това мракът скриваше лицата ни.
Дмитрий явно беше запомнил добре пътя, по който бяхме дошли, защото само след няколко завоя стигнахме до магистралата. Знаех, че нямаше предвид някакво конкретно място, а просто искаше да се отдалечим. След като липсваха очебийни признаци, че ни преследват, се отпуснах назад и изпънах пулсиращия си крак. Но на гърдите ми беше леко. Бях изпълнена с въодушевление, както става, когато прекалено много адреналин пулсира във вените ти.
— Те са ни предали, нали? — попитах го. — Виктор и Робърт са ни издали, а след това са избягали. Трябваше да ги наблюдавам.
— Не знам — рече Дмитрий. — Възможно е. Видях ги точно преди да говоря с теб и всичко ми изглеждаше наред. Те искаха да тръгнат с нас, за да намерим Джил, но са знаели, че е било само въпрос на време да ги предадем на властите. Не съм изненадан, че са замислили план за бягство. Трябва да са използвали захранването като средство за отвличане на вниманието, за да повикат пазителите и така да се отърват от нас.
— Мамка му. — Въздъхнах и отметнах косата си назад. Така ми се искаше да има с какво да я стегна на опашка. — Трябваше да се отървем от тях още когато имахме възможност. Какво ще стане сега?
Дмитрий замълча за няколко секунди.
— Ще разпитват всички от семейство Мастрано, при това много подробно. Е, всъщност ще разпитват не само тях, но и всички замесени. Ще заключат Соня в килия, за да я изследват, също като мен. А Сидни ще бъде изпратена обратно при алхимиците.
— А там какво я очаква?
— Не знам. Но предполагам, че на нейните началници никак няма да им хареса, че е помагала на вампири бегълци.
— Мамка му — изругах повторно. Всичко се разпадаше. — А ние какво ще правим сега?
— Ще се скрием някъде. И ще превържа глезена ти.
Изгледах го косо.
— Брей, май всичко си планирал.
— Не съвсем. — Смръщи леко чело. — Това дотук е лесно. Тепърва предстои по-трудната част.