Сърцето ми замря. Прав беше. Ако предположим, че семейство Мастрано няма да бъде обвинено от властите, че е помагало на престъпници, вече никой не можеше да застави Емили да признае произхода на дъщеря й. А след като върнат Сидни при нейните алхимици, тя също нямаше да може да ни помогне. Осъзнах, че трябва да кажа на някой за Джил. Следващия път, когато се свържа с Ейдриън, трябва да му разкрия истината, така че приятелите ми да предприемат нещо. Повече не можеше да пазим тази тайна.
Дмитрий отби при следващия изход от магистралата и аз отново се завърнах в реалния свят.
— В хотел ли отиваме? — попитах го.
— Няма да е точно хотел — отвърна ми той. Видях, че се намираме в оживена търговска зона, недалече от Ан Арбър. Едно от предградията на Детройт. Покрай шосето се редуваха ресторанти и магазини. Той зави към един денонощен супермаркет, където рекламите обещаваха, че „може да се намери всичко“. Паркира и отвори вратата.
— Чакай ме тук.
— Но…
Дмитрий ме изгледа многозначително и аз погледнах надолу. Щетите от битката ми с пазителите бяха по-големи, отколкото очаквах, а и роклята ми беше скъсана. Раздърпаният ми вид щеше да привлече ненужно вниманието на околните, както и накуцването ми. Затова му кимнах и той се запъти към магазина.
Докато го чаках, прехвърлих наум всичките ни проблеми, като се проклех мислено, задето не бях измислила как да предам братята, след като Робърт преобрази Соня. Очаквах предателството им под формата на магическо нападение, но не допусках нещо толкова просто като обаждане на пазителите.
Дмитрий, който винаги умееше да пазарува бързо, се върна скоро с две големи торби и нещо още по-голямо, преметнато през рамото му. Стовари всичко на задната седалка. Обърнах се назад и огледах с любопитство покупките.
— Какво е това? — посочих към дългия цилиндричен пакет, завит в брезент, който донесе преметнат през рамото си.
— Палатка.
— Защо ни е притрябвала… — простенах. — Няма да спим в хотел, така ли?
— По-трудно ще ни открият в къмпингите. Особено колата. Още не можем да се откажем от нея. Поне докато не е оздравял кракът ти.
— Горките собственици — промълвих. — Надявам се застраховката им да покрива кражба.
Върнахме се на шосето и скоро напуснахме града. Не бяхме изминали много километри, когато видяхме рекламите на няколко къмпинга за коли и каравани. Дмитрий отби в един от тях с поетичното име „Притихналите борове“. Спазари се набързо със служителя от къмпинга, след което няколко шумолящи банкноти смениха собственика си. Едва сега се досетих, че имаше още една причина да не отсядаме в хотел. В повечето хотели изискваха кредитни карти, а от нас само Сидни беше заредена с внушителен брой (всичките, разбира се, с фалшиви имена). Ние си служехме само с пари в брой.
Служителят ни посочи накъде да продължим — по настлана с чакъл алея, отвеждаща до другия край на къмпинга. Районът беше претъпкан със семейства, дошли тук за ваканцията, но никой не ни обърна внимание. Дмитрий паркира възможно най-близо до горичката, за да скрие колата и номерата й. Въпреки моите енергични протести той не ми позволи да му помагам при разпъването на палатката. Обяви, че сам ще се справи по-бързо и че не бива да си напрягам крака. Челюстта ми направо увисна, като видях колко чевръсто опъна палатката. Дори не прочете инструкциите. Сигурно постави рекорд.
Палатката беше малка, но здрава. Все пак вътре имаше достатъчно място да седим или да лежим, макар че той трябваше леко да се прегърбва, докато седеше. Щом се напъхах вътре, се заех да огледам останалите покупки. Повечето бяха пособия и лекарства за първа помощ. Имаше и фенер, който той подпря и се получи импровизирана лампа.
— Дай да видя глезена ти — нареди Дмитрий.
Протегнах крака си, той запретна роклята ми до коляното и пръстите му се плъзнаха леко по кожата ми. Потръпнах от чувството за нещо вече преживяно. Напоследък сякаш често ме спохождаше. Замислих се за всички онези пъти, когато Дмитрий ми бе помагал при другите ми наранявания. Все едно че се бяхме върнали в академията „Свети Владимир“. Провери внимателно дали мога да движа глезена си, като леко го опъна. Пръстите му никога не спираха да ме удивляват. Можеха с лекота да прекършат нечий врат, както и да се плъзгат безкрайно нежно по гола кожа.
— Не мисля, че е счупен — констатира той накрая. Пусна крака ми и изведнъж ми стана студено. — Само е навехнат.