— Ако имаш нужда, можеш още да си починеш.
— Не, добре съм — казах му. — И не забравяй, че ти не си…
— Зная, зная — засмя се той. — Не съм генерал.
О, Господи. Довършвахме си шегите. Вярвам, че има души, между които се постига пълен синхрон. Напомних си строго, че посещението на Соня в съня ми всъщност не беше посветено на моя любовен живот. Разказах на Дмитрий за останалото от съня, за предателството на Джон и за отвличането на Джил.
— Дали… дали постъпих правилно, като казах на Соня къде се намираме?
Изминаха няколко мига, преди да ми отговори.
— Да. Имаш право, че се нуждаем от помощта й. Тя може да открие Джил. Проблемът е в това, че Виктор и Робърт също го знаят. — Въздъхна. — И си права, че е по-добре да си почина, за да събера сили за това, което ни предстои.
Не каза нищо повече. Скоро дишането му стана равномерно, което показваше, че е заспал. Удивително беше как го постигаше с толкова малко усилия. Разбира се, това бе умение, на което ни учеха, докато се подготвяхме за пазители: да спиш, когато можеш, защото не знаеш кога отново ще можеш да си го позволиш. Беше трик, на който така и не се научих. Загледах се в мрака, като сетивата ми бяха нащрек, ослушвайки се за всеки подозрителен шум, който можеше да предизвести някаква опасност.
Може да не притежавам умението да заспивам мигновено, но пък мога да поддържам нащрек тялото си, докато проверявам как е Лиса. Днес най-силно ме вълнуваха Джил и нашето бягство, но събитията в кралския двор още продължаваха да ме тревожат. Някой се бе опитал да убие Лиса и група пазители току-що бе замъкнала Еди на разпит.
Когато погледнах през очите й, не се изненадах, че намерих повечето от приятелите ми събрани заедно. Намираха се в някаква гола, потискаща стая, подобна на онази, в която Лиса беше разпитвана за бягството ми — само дето тази беше по-голяма. И имаше защо. В помещението имаше доста народ. Ейдриън и Кристиан стояха до Лиса. Не се нуждаех от никакви аури, за да се досетя, че на тях двамата никак не им бе лесно, както и на самата Лиса. Зад една маса седеше Ханс, наведен напред, и оглеждаше свирепо всички присъстващи. Срещу Лиса, на един стол до отсрещната стена, седеше Еди с каменно изражение на лицето, с по един пазител от двете му страни. Двамата му пазачи бяха напрегнати, готови моментално да реагират. Осъзнах, че възприемат Еди като заплаха, което беше смешно. Но Ханс явно споделяше мнението им.
Той заби пръст в една фотография, оставена на масата. Лиса пристъпи крачка напред и видя, че на нея беше заснет този, който я бе нападнал. Фотографията беше направена след смъртта му. Очите му бяха затворени, а кожата му беше бледа, но чертите на лицето му се виждаха ясно.
— Ти си убил морой! — извика Ханс. Очевидно се бях включила в средата на разговора. — Как да не е проблем? Ти си обучаван да ги защитаваш!
— Точно това направих — каза Еди. Беше толкова спокоен, толкова сериозен, че ме споходи смешната мисъл, че все едно беше Дмитрий младши. — Аз я защитавах. Каква е разликата, ако заплахата идва от морой или стригой?
— Нямаме доказателства — изръмжа Ханс.
— Имате трима свидетели! — озъби се Кристиан. — Да не искате да кажете, че показанията ни нямат никаква стойност?
— Казах само, че вие сте негови приятели, което прави показанията ви съмнителни. Бих искал някой пазител да ги потвърди.
Сега бе ред на темперамента на Лиса да се възпламени.
— Имаш такъв! Еди беше там.
— И нямаше начин да я защитиш, без да убиваш нападателя? — обърна се Ханс към Еди.
Еди не му отговори. Знаех, че в момента сериозно обмисля въпроса и се питаше дали наистина не бе допуснал фатална грешка. Накрая поклати глава и заговори:
— Ако не го бях убил, той щеше да убие мен.
Ханс въздъхна. В очите му прозираше умора. Не беше трудно да му се ядосам, но трябваше да си напомня, че той просто си вършеше работата. И успяваше да издържи на изпитанието.
— Никой от вас, повтарям, никой ли не е виждал някога този мъж?
Лиса още веднъж се вгледа в снимката, като потисна треперенето си. Не, не го бе разпознала по време на нападението, не го разпозна и сега. В нападателя наистина нямаше нищо отличително — нито една особена черта, която да бъде посочена. Другите ми приятели също поклатиха глави Лиса смръщи чело.
— Да? — попита Ханс, като реагира веднага на тази незначителна промяна в изражението й.
— Не го познавам — бавно изрече тя. В спомените й изплува разговорът с портиера Джо.