Застанала зад колата до Дмитрий, в сянката на един разлистен клен, усещах осезаемо близостта му, както бе заел стоика на воин, готов за свирепа битка. На него може и да му липсваше дългото кожено палто, но трябваше да призная, че повече го харесвах без него.
— Предполагам — казах му тихо, — че няма да говорим за случилото се тази сутрин?
Погледът на Дмитрий беше толкова твърдо прикован в хондата сякаш искаше да накара Джил и братята да се материализират вътре в автомобила. Но не можеше да ме излъже. Просто се стараеше да избягва погледа ми.
— Няма за какво да говорим.
— Знаех си, че така ще кажеш. Всъщност колебаех се дали ще кажеш това, или „не разбирам за какво става дума“.
Дмитрий въздъхна.
— Но — продължих — има нещо, за което трябва да говорим. Като например за това, че ти почти ме целуна. И какво разбираш под „трябва да постъпваме правилно“?
Мълчание.
— Ти искаше да ме целунеш! — Вече ми бе трудно да говоря тихо. — Видях го.
— Само защото искаме нещо, не означава, че е правилно.
— Това, което казах… е истина, нали? Можеш да обичаш, нали? Сега осъзнавам, че веднага след промяната си смятал, че не можеш. Навярно тогава не си могъл. Но нещата се променят. Отново ставаш такъв, какъвто беше.
Дмитрий ме удостои само с един кос поглед.
— Да. Нещата се променят… но някои — не.
— Добре, господин Загадъчен. Това обаче не обяснява кои са „правилните неща“.
По лицето му се изписа смущение.
— Роуз, извършил съм много лоши неща, за повечето от които никога няма да мога да изкупя вината си. Сега единственото, което ми остава, ако искам да поправя живота си, е да забравя, да спра злото и да правя само това, което е правилно. А това, което не е правилно, е да отнема жената на друг мъж — мъж, когото харесвам и уважавам. Крада автомобили. Прониквам в къщи. Но има граници, които няма да прекрача, независимо какво…
Отварянето на задната врата на мотела мигновено привлече вниманието ни. Не беше чудно, че любовта на живота ми бе толкова объркан, след като най-проникновените ни и интимни моменти винаги биваха прекъсвани от зловещи ситуации. Но може и да беше за добро, защото никога, ама никога не съм очаквала да чуя думи като: А това, което не е правилно, е да отнема жената на друг мъж — мъж, когото харесвам и уважавам.
Новата драма имаше предимство. Виктор пристъпи навън, а зад него един до друг вървяха Робърт и Джил. Очаквах да я видя едва ли не с вързани ръце и уста, затова се изненадах, че ги придружаваше така спокойно. Скоро обаче осъзнах, че изглеждаше прекалено спокойна. Не беше естествено. В походката й се долавяше нещо сковано, като при роботите: послушното й държание се дължеше на внушението.
— Внушение — рече Дмитрий тихо, защото също се беше досетил. — Заеми се с Виктор. Аз ще се справя с Робърт.
— Джил ще побегне веднага щом внушението престане да й действа. Поне се надявам. Не бих се обзаложила, че тя няма да се включи в битката, което ще причини повече вреди, отколкото да помогне. Скоро ще разберем.
За щастие наоколо нямаше други хора. Все още беше доста рано сутринта. С Дмитрий изскочихме от укритието си и за броени секунди прекосихме паркинга. Двама здрави дампири винаги могат да надбягат двама стари морой. Освен това, колкото и хитри да бяха, братята въобще не ни очакваха.
С периферното си зрение зърнах как Дмитрий се настрои за схватката, свиреп и неотразим. После се фокусирах изцяло върху Виктор, като връхлетях върху него е цялата си тежест и го повалих на земята. Той здравата се удари в асфалта, а аз го приковах по гръб, като го фраснах с юмрук в лицето. От носа му рукна кръв.
— Добра работа — простена той.
— Отдавна чакам този момент — изръмжах.
Виктор се поусмихна, въпреки болката и кръвта.
— Разбира се, че си го чакала. Мислех, че Дмитрий е свиреп, но всъщност ти си още по-опасна, нали? Ти си като животно, неподдаващо се на контрол, без други желания, освен да се бие и убива.
Сграбчих го за ризата и се наведох над него.
— Аз? Не аз измъчвах Лиса за своя облага. Не аз превърнах дъщеря си в стригой. И със сигурност не аз използвах внушение, за да отвлека едно петнадесетгодишно момиче!
За мое огромно възмущение той продължаваше да ми се усмихва.
— Тя е ценна, Роуз. Много, много ценна. Нямаш представа колко е ценна.
— Тя не е обект, който ти можеш да манипулираш! — креснах му аз. — Тя е… Ох!