Земята под нозете ми внезапно започна да се надига и около нас се оформи някакво странно миниземетресение. Асфалтът се накъдри и осигури на Виктор опора, за да ме отблъсне. Лесно щях да възстановя равновесието си, ако теренът под мен не се надигаше, сякаш се опитваше да ме обкръжи, да ме тласка и люшка като океански вълни. Виктор бе прибягнал до магия — неговият елемент бе земя, — за да контролира земята под краката ми. Приглушени викове на изненада ме убедиха, че и други наоколо бяха усетили промяната, въпреки че магията явно беше фокусирана върху мен.
Но това му струваше много. Виктор бе старец, при това старец, когото аз току-що бях стоварила на земята и здравата цапардосала. Болката и умората го надвиваха, а затрудненото му дишане ми подсказа, че да насочва тази толкова мощна магия — до степен, каквато не бях виждала при нито един друг владеещ магията със земята, — изчерпваше силите му до последната капка.
Още един як удар. Това бе всичко, от което се нуждаех. Един добре премерен удар щеше да го довърши, окончателно да го извади от строя. Само че този път аз се оказах повалената на земята. В буквалния смисъл. Опитах се, доколкото можах, но създаденото специално за мен земетресение ме събори на колене. Още бях е онази глупава рокля, заради която наскоро излекуваните ми крака отново се одраха в асфалта. И асфалтът, щом паднах, отново се нагърчи в опит да ме притисне отвсякъде. Досетих се, че Виктор се стреми да ме прикове намясто, като издигне около мен каменна килия. Не можех да го позволя.
— Напразно напрягаш мускулите си — изрече Виктор задъхано, е обляно от пот лице. — Това няма да ти помогне. Истинската сила е в ума. В хитростта. Като контролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Като контролирам Василиса, ще контролирам фамилията Драгомир и така ще постигна контрол върху мороите. Това е власт. Това е сила.
Повечето от тази самодоволна тирада премина покрай ушите ми. Но част от нея се заби в съзнанието ми: като контролирам Джилиън, ще контролирам Василиса. Лиса. Не можех да му позволя да я нарани. Не можех да го оставя да я използва. Всъщност не можех да му позволя да използва и Джил. Лиса ми бе дала четки, нещо като гривна и броеница. Беше семейна скъпоценност на рода Драгомир, предназначена за тези, които я защитават. Това бе моят дълг: да браня всички от фамилията Драгомир. Никога не забравях мантрата на старите пазители: Те винаги са на първо място.
С умение, за което не подозирах, че притежавам, се надигнах от тресящата се земя и се опитах отново да се изправя. Успях, лъкатушейки по паркинга. И като вперих поглед във Виктор, усетих пристъп на това, за което Соня ме предупреждаваше: катализатора. Искрата, която подпалва мрака, който поемах от Лиса. Като се вгледах в него, видях всичките злини от целия ми живот, въплътени в един човек. Беше ли вярно това? Не, не съвсем. Но той бе наранил жестоко моята най-добра приятелка, като едва не я уби. Беше си играл с Дмитрий и мен, усложнявайки и без това обърканите ни отношения. Сега се опитваше да контролира други. Кога ще свърши всичко това? Кога Виктор ще престане да сее зло? Червено и черно забули зрението ми. Чух някакъв глас да вика името ми — казах си, че навярно е Соня. Но в този миг за мен нямаше нищо на този свят, освен Виктор и омразата ми към него.
Хвърлих се отгоре му, побесняла от гняв и заредена с адреналин, като изскочих от епицентъра на тресящата се земя, заплашваща да ме погълне. Отново се озовах до него и го блъснах в бетонната стена — при това с много повече сила, отколкото бе необходимо да блъсна дори някой стригой. От силния удар главата му отхвръкна назад. Чух странно изпукване и Виктор рухна на земята. Веднага се наведох над него, сграбчих го за раменете и го раздрусах.
— Ставай! — изкрещях. — Ставай и се бий с мен! — Но колкото и да го раздрусвах и крещях, Виктор не се изправи. Дори не помръдна.
Отзад ме сграбчиха някакви ръце, отчаяно опитващи се да ме отместят настрани.
— Роуз… Роуз! Спри. Спри се.
Не обърнах внимание на гласа, не обърнах внимание на ръцете. Цялата кипях от гняв и сила, исках — не, нуждаех се — Виктор да се изправи срещу мен, за да решим окончателно кой ще победи. Внезапно ме обзе някакво странно усещане, все едно че върхове на пръсти полазиха по кожата ми. Пусни го. Не исках, но за част от секундата ми се стори разумна идея. Леко охлабих хватката си, само колкото да позволя на тези ръце да ме отдръпнат назад. И тогава, изведнъж, изскочих от мъглата и осъзнах какво се бе случило. Този, които ме дърпаше, беше Соня. Тя беше прибягнала до слабо внушение, за да ме отстрани от полесражението и да ме накара да пусна Виктор. Магията й беше толкова силна, че дори не й бе нужно да ме гледа в очите. Държеше ме до себе си, макар вече да е знаела, че няма смисъл.