— Трябва да го спра — казах й, докато се опитвах да се освободя от хватката й. — Той трябва да си плати. — Отново се опитах да се нахвърля върху него.
Соня се отказа от опитите да ме възпре физически и вместо това реши да се ограничи само с думи.
— Роуз, той си плати! Мъртъв е. Не виждаш ли? Мъртъв. Виктор е мъртъв!
Не, не виждах — поне не отначало. Усещах само заслепяващата ме ярост, необходимостта да се добера до Виктор. Но тогава думите й достигнаха до мен. Когато сграбчих Виктор, усетих как тялото му омекна. Видях как очите му са вперени в… нищото. Тогава налудничавата, кипяща емоция в мен стихна, за да отстъпи на шока. Хватката ми отслабна и аз се взрях в него. И едва тогава осъзнах какво ми казваше Соня.
Разбрах какво бях извършила.
После чух някакъв ужасяващ звук. Тих стон прониза мозъка ми, смразен от ужаса. Озърнах се тревожно назад и видях Дмитрий, застанал до Робърт. Ръцете на Робърт бяха стегнати зад гърба му и Дмитрий го държеше без усилие, но Робърт се опитваше с все сили да се освободи. Разбира се, не успя. Наблизо беше и Джил, неспокойна, объркана и изплашена.
— Виктор! Виктор!
Воплите на Робърт, заглушени от сълзите му, бяха безполезни, също като моите усилия да накарам Виктор да се надигне от асфалта. Отново сведох поглед към тялото пред мен, едва осъзнаваща какво бях направила току-що. Досега си мислех, че пазителите са полудели така да реагират срещу Еди, задето беше убил един морой, но сега започвах да ги разбирам. Едно е да убиеш чудовище като някой стригой. Но да отнемеш живота на някого, дори той да е…
— Махни го оттук!
Соня беше застанала толкова близо до мен, че потръпнах от неочаквания й вик. Тя също бе коленичила, но сега скочи на крака и се обърна към Дмитрий.
— Махни го оттук! Колкото можеш по-бързо!
Дмитрий я изгледа сепнато, но властната й заповед го пришпори да действа. Започна да дърпа Робърт настрани. След няколко мига Дмитрий предпочете да го сграбчи за рамото и го завлече на някъде. Очаквах Робърт да се разкрещи в знак на протест, но той остана безмълвен. Но не можеше да откъсне очи от трупа на Виктор — погледът му беше толкова остър, толкова фокусиран, сякаш бе предназначен да пробива дупки в някого. Соня обаче не беше повлияна като мен от някакво фантастично видение, затова се втурна между двамата братя и отново приклекна, за да прикрие тялото на Виктор със собственото си тяло.
— Махни го оттук! — отново се провикна тя. — Той се опитва да върне Виктор обратно! И ще го направи целунат от сянката!
Все още бях смутена и объркана, бях ужасена от това, което бях направила, но опасността от това, за което тя говореше, ме порази като удар в лицето. Робърт би могъл да върне Виктор отново към живота. Братята бяха достатъчно опасни, дори и без да са свързани. Не биваше да се позволи на Виктор да призовава духове така, както аз умеех. Виктор на всяка цена трябваше да остане мъртъв.
— Не трябва ли да докосне тялото на брат си? — попитах я аз.
— Да, за да довърши създаването на връзката. Но сега е впрегнал тонове от своята духовна магия, за да призове обратно душата на Виктор и да я задържи наблизо — обясни ми тя.
След като Дмитрий отведе Робърт, Соня ме повика, за да й помогна за преместването на трупа. Вече бяхме вдигнали доста шум, така че беше истинско чудо, че никой от мотела още не бе излязъл на паркинга. Джил се присъедини към нас и аз се раздвижих, без всъщност да осъзнавам какво върша. Соня намери ключовете от хондата на Виктор и спусна задните седалки, за да има повече място в багажника. Напъхахме го там. Влязохме в хондата и се приведохме, за да не ни забележи някой. Скоро обаче чухме гласове. Хората започнаха да излизат, за да видят какво става. Не зная колко дълго останаха на паркинга, но за наше щастие не се заеха да претърсват колите. Всъщност не можех да преценя, защото мислите ми само блуждаеха хаотично. Гневът ми беше стихнал, но в мозъка ми цареше пълен хаос. Като че нищо конкретно не можеше да задържи вниманието ми. Повдигаше ми се и само следвах сляпо заповедите на Соня, като през цялото време се стараех да стоя ниско приведена, за да не поглеждам към тялото на Виктор.