Дори и след като гласовете отвън заглъхнаха, Соня не ни позволи да излезем от колата. Най-после тя пое дълбоко дъх и фокусира погледа си върху мен.
— Роуз?
— Да? — отвърнах сковано.
Дори само гласът й ме утешаваше, приласкаваше. Отново усетих онова пълзене по кожата си и нуждата да й угодя.
— Искам да погледнеш мъртвите. Отвори очите си за тях.
Мъртвите? Не. Съзнанието ми беше почти извън контрол, но усещах, че призоваването на духовете е лоша идея.
— Не мога.
— Можеш — рече тя. — Ще ти помогна. Моля те.
Не можех да устоя на внушението й. Разтворих сетивата си и позволих да се срутят защитните стени, които бях издигнала около себе си. Тези психични прегради ме изолираха от света на мъртвите и духовете, които ме следваха навсякъде. След броени секунди около мен започнаха да изплуват прозрачни лица, като някои от тях изглеждаха като нормални хора, но други бяха ужасяващи и отблъскващи. Със зеещи уста, искащи да заговорят, но неспособни да отронят и дума.
— Какво видя? — попита ме Соня.
— Духове — прошепнах.
— А Виктор видя ли го?
Вперих се в гъмжилото от лица и затърсих някое познато.
— Не.
— Отпрати ги — нареди ми тя. — И издигни отново преградите си.
Опитах се да направя това, което поиска, но се оказа трудно. Не притежавах достатъчно воля. Долових някакво насърчение отвън и се досетих, че Соня продължава да ми въздейства чрез внушението си. Самата тя не можеше да принуди духовете да изчезнат, но усещането за подкрепата й, както и нейната заразяваща решителност, ми вляха сили. Накрая успях да изтласкам неспокойните духове на мъртвите.
— Отишъл си е завинаги — констатира Соня. — Или е напълно погълнат от света на мъртвите, или блуждае нейде като неспокоен дух. Но всякакви връзки със света на живите са скъсани. Никога няма да се върне към живота. — Обърна се към Джил: — Върви да доведеш Дмитрий.
— Не зная къде е той — сепна се Джил.
Соня се усмихна, но не промени изражението си.
— Сигурна съм, че е някъде наблизо и следи какво става. Обиколи зад мотела, зад паркинга, където и да е. Той ще те види.
Джил тръгна, без да се нуждае от внушение. Когато изчезна от погледа ми, аз зарових лице в дланите си.
— О, Господи! О, Господи! През цялото време го отричах, но е вярно: аз съм убийца.
— Сега не мисли за това — каза Соня. Беше поела нещата в свои ръце и това ми действаше толкова успокояващо. Почти. По-лесно е да се вслушваш в нечии заповеди, отколкото сама да си заповядваш. — По-късно ще се занимаваме с вината ти. Засега трябва да измислим как да се отървем от тялото.
Отворих очи и си наложих да погледна към Виктор. Отново ми прилоша. Отново ме връхлетяха онези налудничави чувства, този път дори още по-неконтролируеми. Засмях се дрезгаво, насила.
— Да. Тялото. Бих искала Сидни да е тук. Но ние не разполагаме с магически отвари. Слънцето няма да го унищожи. Не е ли странно? Стригоите са по-трудни за убиване… да, много по-трудни за убиване… но по-лесни за унищожаване. — Отново се засмях, защото долових нещо познато в несвързаното си говорене… Приличах на Ейдриън в някой от неговите странни мигове. Или Лиса, когато магията на духа я довеждаше до ръба на нервната криза. — Това е то, нали? — попитах Соня. — Потопът… потопът, за който ме предупреди. Лиса избяга от влиянието на духа, но накрая той превзе мен… също като Ана… също като съня… О, Господи. Това е само сън, нали. Но аз никога няма да се събудя от него…
Соня ме гледаше втренчено със сините си очи, разширени от… страх? Подигравка? Тревога? Протегна ръка и пое моята.
— Ще го преодолеем заедно, Роуз.
Едно почукване на прозореца на колата сепна и двете ни. Соня отвори вратата и пусна вътре Дмитрий и Джил.
— Къде е Робърт? — попита Соня.
Дмитрий се извърна назад, огледа Виктор и после бързо отклони поглед.
— В безсъзнание, скрит в едни храсти зад ъгъла.
— Очарователно — каза Соня. — Но мислиш ли, че е разумно да го оставим?
Той сви рамене.
— Предположих, че не е по-разумно да ме видят как нося на ръце мъж в безсъзнание. Всъщност… да, мисля, че трябва да го оставим там. Ще се събуди. Той не е беглец. Пък и без Виктор, той… хм, не е безвреден. Но ще е по-малко вреден. И без това не можем да го вземем с нас.
Отново се засмях, но този път смехът ми дори и на мен ми прозвуча неуместен и истеричен.