— Той е в безсъзнание. Разбира се. Разбира се. Това го умееш. Защото умееш да вършиш само правилните неща. Но не и аз. — Погледнах към Виктор. — Животно. Без способност да разсъждава. Така ме нарече. И беше прав. — Обвих ръце около раменете си и ноктите ми се впиха до кръв в кожата ми. Физическата болка може да изтласка душевната. Нали Лиса все това повтаряше?
Дмитрий се вторачи в мен, след което се извърна към Соня.
— Какво не е наред? — попита той напрегнато. Бях го виждала много пъти да рискува живота си, но този път наистина изглеждаше уплашен.
— Духът — каза Соня. — Толкова отдавна е притегляна от него… и досега е успявала да му се противопостави. Но той чака. Винаги чака… — Леко се намръщи, може би осъзнала, че е започнала да говори като мен. Обърна се към Джил: — Това сребро ли е?
Джил сведе очи към медальона във форма на сърце, който носеше около врата си.
— Мисля, че да.
— Може ли да го взема?
Джил го откопча и й го подаде. Соня го задържа между дланите си и за миг притвори очи, докато устните й замърдаха. След няколко секунди отвори очи и ми подаде медальона.
— Сложи си го.
Още като го докоснах, някакво странно усещане се плъзна по кожата ми.
— Сърцето… — Докато стягах закопчалката отзад на врата си, гледах към Дмитрий. — Помниш ли това? Къде се намира сърцето, ме попита ти. Ето къде е. Тук е…
Млъкнах. Светът внезапно оживя. Разпокъсаните ми мисли започнаха да се подреждат, да оформят някакво подобие на здрав разум. Вгледах се в спътниците си — в живите — и сега действително ги видях. Докоснах медальона.
— Това е магията на изцелението.
Соня кимна.
— Не зная дали въздейства върху съзнанието. Не мисля, че решава за постоянно проблемите… но поне засега няма да има конфликт между съзнанието и волята ти.
Опитах се да не се замислям върху последните и думи. Поне засега. Вместо това се опитах да усетя света около мен.
— Какво направих? — прошепнах.
Джил ме прегърна, но Дмитрий беше този, който отговори.
— Каквото трябваше.
Глава 29
Последвалите събития бяха за мен като лутане в мъгла. Соня може и да бе възпряла проникването на мрака в мен, но това нямаше значение. Все още бях в шок неспособна да разсъждавам. Поставиха ме на предната седалка, колкото може по-далеч от Виктор. Дмитрий подкара колата нанякъде — не обърнах внимание на посоката, — където той и Соня се отърваха от трупа. Не ми казаха какво са направили само ми съобщиха, че „са се погрижили“ за него. Не попитах за повече подробности.
След това се върнахме на магистралата и поехме към кралския двор. Соня и Дмитрий обмисляха различни варианти за действие, когато пристигнем там. Тъй като аз все още оставах заподозряна в убийство, планът предвиждаше Соня да придружи Джил в кралския двор. Джил попита дали може да се обади на родителите си, за да знаят, че е добре, но Дмитрий реши, че би било твърде голям риск за сигурността ни. Соня каза, че ще се опита да се свърже с Емили в съня й, и Джил се успокои.
Докато пътувахме, реших да проверя Лиса. Фокусирането на вниманието ми върху нея ми помагаше да забравя, за кратко поне, мъчителната вина и празнотата, които усещах ужаса от това, което причиних на Виктор. Когато прониквах в съзнанието на Лиса, не бях себе си, а тъкмо сега най-голямото ми желание бе да се измъкна от собствената си кожа.
Но и при Лиса нещата не бяха идеални. Както обикновено, я измъчваха купища проблеми. Чувстваше се близо — толкова близо — до разкриването на убиеца на Татяна. Отговорът сякаш беше под носа й, само трябваше да се протегне още малко и да то сграбчи. Пазителите бяха довлекли портиера Джо и след насилствено изтръгване на показания — те си имаха свои методи, които не изискваха магически внушения — той призна, че в нощта на убийство е видял в моята сграда онзи морой с деформираната ръка. Никакво изтезание обаче не успя да застави портиера Джо да разкрие, че му е било платено — от този морой или от Даниела Ивашков. Призна само, че за известно време във въпросната нощ е бил „позадрямал“, което обаче в никакъв случаи не можеше да се приеме като убедително доказателство, достатъчно да ме спаси от обвинението.
Лиса притежаваше и писмото на Амброуз, в което съдържаше прикрита заплаха към Татяна. Авторът на писмото не беше съгласен със закона за възрастта, понеже бил прекалено мек, не одобряваше подкрепата на Татяна за използването на магията с духа и негодуваше срещу тайните тренировки. Писмото може и да беше издържано в безупречно учтив тон, но който го е написал, очевидно е таял дълбока неприязън към кралицата. Това подкрепяше версиите за политически мотив.