Вдигнах очи към него.
— Трябваше да бъда по-силна. — Това беше. Тази мисъл се спотайваше зад чувството ми за вина, зад всички тези ужасни емоции. — Трябваше да бъда по-силна. Показах се слаба.
Успокояващите думи на Дмитрий не достигнаха много бързо до мен.
— Ти не си непобедима. Никой не очаква това от теб.
— Но аз го направих. Това, което направих… — Преглътнах. — Това, което направих, е непростимо.
Очите му се разшириха от шока.
— Но това… това е лудост, Роуз. Не можеш да се наказваш за нещо, което не си могла да овладееш.
— Да? Тогава защо ти още си…
Спрях, защото се готвех да обвиня Дмитрий, че продължава да наказва себе си. Само че… той вече бе приключил е това. Дали още се чувстваше виновен за всичко, което бе извършил като стригой? Сигурна бях в това. Соня бе признала, че изпитва същата вина. Но някъде по време на това пътуване той, малко по малко, отново бе възстановил контрола върху живота си. Тя ми спомена за тази промяна, но аз едва сега започнах истински да я разбирам.
— Кога? — попитах го. — Кога настъпи промяната? Кога започна да осъзнаваш, че можеш да продължиш да живееш — дори след цялата вина?
— Не съм сигурен. — Ако въпросът ми го бе изненадал, той не се издаде. Вместо това прикри умело смущението си. Очите му останаха втренчени в моите, но сякаш без да виждат Сякаш го бе погълнала някаква мъгла. — Всъщност донякъде съм сигурен. Когато Лиса и Ейб дойдоха е искане да им помогна за бягството ти, бях готов да го направя, защото тя ме помоли за това. Но после колкото повече се замислях, толкова повече осъзнавах, че беше и поради лични причини. Не можех да понеса мисълта, че ще останеш затворена в килия, изолирана от света. Не беше справедливо. Никои не бива да живее така. Тогава ми хрумна, че и аз правя същото, но по свой избор. Бях се откъснал от света, за да живея само с вината си, за да наказвам себе си. Имах втори шанс да живея, ала го бях отхвърлил.
Още бях безкрайно объркана, едновременно бясна и преливаща от мъка, но разказът му ме успокояваше, омагьосваше. Да чуя как излива сърцето си, беше наистина рядка възможност.
— Ти си ме чувала и преди да говоря за това — продължи той. — За това, как се стремя да ценя настоящето, малките неща в живота. И колкото повече продължавахме нашето пътуване, толкова повече си спомнях кой бях аз. Не само боец. Битките са лесни. Има значение единствено защо се сражаваме, а в алеята през онази нощ с Донован… — Той сви рамене. — Това бе мигът, в който можех да се превърна в някой, който е готов да се бие само за да убива безжалостно. Но ти ме спря, Роуз. Това бе повратният миг. Ти ме спаси… точно както Лиса ме спаси със сребърния кол. Тогава осъзнах, че ако искам завинаги да оставя зад себе си онова, което ме правеше стригой, трябва да се преборя, за да стана това, което те не са. Трябваше да прегърна всичко, което те отхвърляха: красотата, любовта, честта.
В този миг сякаш бях две личности. Едната преливаше от радост. Да го слушам да говори така, да осъзнавам, че се е борил със себе си и е бил близо до победата… ами, едва не заплаках от радост. Толкова отдавна жадувах да се почувства така.
В същото време вдъхновяващите му думи само ми напомняха колко ниско бях паднала. Отново ме заля вълна от униние и самосъжаление.
— Тогава можеш да ме разбереш — заговорих с горчивина. — Току-що го каза: честта. Това е от значение. Аз погубих моята. Изгубих я там, на паркинга, когато убих един невинен.
— Аз пък съм убил стотици — заяви той най-равнодушно. — При това хора, които бяха много по-невинни от Виктор Дашков.
— Не е същото! Ти не си можел да направиш нищо, не е зависело от теб! — Чувствата ми отново избиха на повърхността и експлодираха. — Защо да повтаряме отново и отново едни и същи неща?
— Защото май още не можеш да го разбереш! И ти не си можела да направиш нищо, и от теб нищо не е зависело. — Търпението му започна да се пропуква. — Изпитвай вина. Скърби за стореното. Но трябва да продължиш напред. Не позволявай станалото да те опустоши. Прости на себе си.
Скочих на крака, с което яко го стреснах. Наведох се, лицата ни почти се допряха.
— Да простя на себе си? Това ли искаш? Тъкмо ти от всичките хора на света?
Дума не успя да отрони. Може би, защото бях толкова близо до него. Само ми кимна.
— Тогава ми обясни следното: каза ми, че си успял да преодолееш вината, че си решил да се наслаждаваш на живота и всичко останало. Това го разбрах. Но успя ли ти, в сърцето си, наистина да простиш на себе си? Много отдавна ти казах, че съм ти простила за всичко в Сибир, но самият ти? Ти прости ли си?