— Освен това — продължи Ейдриън с нещастно изражение, — ако казаното от Джо се разчуе, всички ще узнаят за действията на майка ми, плод на криворазбраната й любов към мен.
— Съжалявам — промълвих и обвих ръце около него. Той постоянно се оплакваше от родителите си, но наистина обичаше майка си. Зная, че за него беше трудно да узнае, че е подкупила свидетеля. Знаех също и че страдаше заради смъртта на Татяна. Явно напоследък все на страдащи мъже налитах. — Макар наистина да се радвам, че така те изчисти от евентуални подозрения.
— Постъпила е глупаво. Ако някой разбере, майка ми яко ще загази.
— В такъв случай какво каза Михаил?
— Смята да намери Джо и да го разпита насаме. Ще започне оттам. Засега не можем да направим кой знае какво с тази информация. Тя е полезна за нас… но не и за съда.
— Да — промърморих, като се опитах да потисна разочарованието си. — Предполагам, че е по-добре от нищо.
Ейдриън кимна, сетне пропъди мрачното си настроение по онзи свой нехаен начин. Без да ме пуска, отстъпи една крачка, погледна надолу към мен и се усмихна.
— Между другото, много хубава рокля.
Смяната на темата ме сепна, макар че досега вече би трябвало да съм свикнала с чудатостите му. Проследих погледа му и забелязах, че нося една моя стара черна рокля, доста секси, с която бях облечена, когато Виктор бе използвал магията на прелъстяването за Дмитрий и мен. Тъй като Ейдриън не ме беше облякъл за съня, явно моето подсъзнание е диктувало как да се появя. Бях донякъде шашната, че е избрало точно тази дреха.
— О… — Внезапно се почувствах засрамена, но не знаех защо. — В момента дрехите ми са доста скапани. Предполагам, че съм искала нещо готино.
— Е, стои ти добре. — Пръстите на Ейдриън се плъзнаха по презрамката. — Наистина добре.
Дори и в съня докосването на пръста му накара кожата ми да настръхне.
— Внимавай, Ивашков. Нямаме време за това.
— Ние спим. Какво друго бихме могли да правим?
Целувката му заглуши протестите ми. Отдадох й се. Едната му ръка се спусна отстрани по бедрото ми и приближи ръба на роклята. Беше ми нужна цялата психична енергия да убедя себе си, че ако вдигне роклята нагоре, едва ли ще е от полза за изчистване на името ми. Отдръпнах се неохотно.
— Ние ще открием кой е убил Татяна — заявих, опитвайки се да успокоя накъсаното си дишане.
— Няма „ние“ — възрази той, като отглас на собствените ми думи към Виктор. — Аз. И Лиса. И Кристиан. И останалите ни не толкова печени приятели. — Погали косата ми, сетне отново ме привлече по-близо и ме целуна леко по бузата. — Не се тревожи, малък дампир. Ти се пази. Просто стой там, където си.
— Не мога. Не го ли разбираш? Не мога просто да седя и да не правя нищо. — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра. Беше лесно да негодувам срещу бездействието си пред Дмитрий, но с Ейдриън… трябваше да го убедя, както и всички останали в двора, да повярват, че правя „правилното нещо“.
— Трябва. Ние ще се погрижим за теб. — Той не разбираше, осъзнах. Не разбираше колко отчаяно се нуждаех да помогна. При все това не можех да не призная, че намеренията му бяха добри. Той си мислеше, че да се грижи за мен, е голяма работа. Искаше да съм в безопасност. Но всъщност не разбираше колко мъчително е бездействието за мен. — Ще открием убиеца на Татяна и ще им попречим да направят… да направят това, което искат. Може да отнеме много време, но ще се справим.
— Време… — промълвих, притиснала глава до гърдите му. Реших, че няма смисъл да споря. И без това явно нямаше начин да убедя нито него, нито приятелите си. Сега имах друга цел. Толкова много за вършене, а толкова малко време. Огледах околния пейзаж, който той бе създал за мен. Още в началото бях забелязала дърветата и цветята, но чак сега осъзнах, че се намираме в църковния двор — какъвто беше преди взривовете на Ейб. Статуята на кралица Александра си беше цяла и невредима — дългата й коса и благите очи, обезсмъртени в камъка. Разследването на убиеца в момента наистина беше в ръцете на приятелите ми, но Ейдриън беше прав, че може да отнеме известно време. Въздъхнах. — Време. Нуждаем се от повече време.
Ейдриън се отдръпна леко.
— Хм? Какво каза?
Вгледах се в него и прехапах устни, докато милион мисли се вихреха в главата ми. Сетне отклоних поглед към Александра и взех решение, чудейки се дали с това не поставям нов рекорд по глупост. Извърнах се отново към Ейдриън и стиснах ръката му.