— Казах, че се нуждаем от повече време. И зная как ще го спечелим… но… ами, има нещо, което трябва да направиш заради мен. И, хм, засега трябва да си траеш пред Лиса…
Имах достатъчно време, за да инструктирам Ейдриън — който беше шокиран, както и очаквах, — преди Дмитрий да ме събуди, за да поема смяната си. Разменихме си няколко думи. Както обикновено, лицето му беше сурово и напрегнато, но аз забелязах малките бръчици на умора по него. Не исках да го притеснявам — още не, — разказвайки му за срещата ми с Виктор и Робърт. Да не споменавам какво бях накарала Ейдриън да направи току-що. По-късно щеше да има достатъчно време за откровения. Дмитрий заспа веднага, а Сидни дори не помръдна. Завиждах й, че спи пълноценно, но не можах да сдържа усмивката си, докато в стаята ставаше все по-светло. След всичките ни нощни приключения, без да се усети дори, тя бе преминала на вампирското разписание.
Разбира се, Лиса спазваше същото разписание, което означаваше, че не мога да я посетя по време на дежурството си, което беше добре. Трябваше да съм нащрек в тази шантава комуна, в която се бяхме озовали. Тези Съхранители може би нямаше да ни предадат, но това не ги правеше безобидни. Освен това не бях забравила и страховете на Сидни заради неочакваните посещения на алхимиците.
Когато за останалия свят настъпи късният следобед, чух, че в къщата настана раздвижване. Докоснах нежно Дмитрий по рамото и той мигом скочи.
— Кротко — успокоих го, неспособна да скрия усмивката си. — Просто те събуждам. Струва ми се, че нашите горски приятели стават.
Този път гласовете събудиха Сидни. Тя се претърколи с лице към нас и присви очи от светлината, нахлуваща през не добре закрития прозорец.
— Колко е часът? — попита и се протегна.
— Не съм сигурна. — Нямах часовник. — Минава обяд. Три? Четири?
Тя седна в леглото почти толкова бързо, колкото и Дмитрий.
— Следобед ли е вече? — Слънчевата светлина беше достатъчно убедителен отговор. — Вървете по дяволите вие и безбожния ви режим.
— „По дяволите“ ли каза? Това не е ли против правилата на алхимиците? — попитах я.
— Понякога е необходимо. — Сидни разтърка очите си и погледна към пода. Слабите звуци, които бях чула да идват откъм останалата част на къщата, сега бяха по-силни, доловими дори за нейния слух. — Предполагам, че се нуждаем от план.
— Ние имаме — осведомих я. — Да открием брата или сестрата на Лиса.
— Никога не съм се съгласявала с това — напомни ми тя. — А вие продължавате да си мислите, че мога ей така, като хакер от шпионски филм, да тракна няколко пъти магически по клавиатурата и да намеря всички отговори.
— Ами, това поне е място, което… — Изведнъж ме осени една мисъл, която сериозно можеше да обърка всичко. — Мамка му! Лаптопът ти няма да работи тук.
— Той има сателитен модем, но батерията е проблем. — Сидни въздъхна, стана, погледна се ужасено и приглади дрехите си. — Трябва ми кафене или нещо подобно.
— Мисля, че видях едно в пещерата надолу по пътя — подметнах.
Това почти я накара да се усмихне.
— Сигурно има някъде наблизо, където бих могла да използвам лаптопа си.
— Но едва ли е добра идея да се появяваме с колата където и да било в този щат — отбеляза Дмитрий. — Казвам го в случай, че някой в мотела е записал регистрационните ти номера.
— Знам — съгласи се тя мрачно. — И аз мислих за това.
Брилянтният ни заговор бе прекъснат от почукване на вратата. Без да дочака отговор, Сара промуши глава в стаята и се усмихна.
— О, добре. Всички сте будни. Приготвяме закуска, ако искате, можете да се присъедините към нас.
През вратата нахлу уханието на нещо, което приличаше на нормална закуска: бекон, яйца… Хлябът бе заситил глада ми през нощта, но вече бях готова за истинска храна и изпълнена с желанието да разбера какво може да ни предложи семейството на Реймънд.
В главната част на къщата кипеше оживена дейност. Реймънд готвеше нещо край огнището, а Полет бе седнала край дългата маса. Върху нея вече се мъдреше голяма чиния с идеални, обикновени наглед бъркани яйца и филии от вчерашния хляб. Реймънд се изправи от огнището. Държеше метална поставка, върху която вдигаше пара купчина хрупкав бекон. Когато ни видя, брадатото му лице грейна в широка усмивка. Колкото повече изучавах тези Съхранители, толкова повече нови неща забелязвах. Те не правеха никакво усилие да скрият острите си кучешки зъби. От детството си мороите, сред които съм отраснала, се учат да се усмихват и говорят така, че удължените им кучешки зъби почти да не се забелязват, в случай че живеят сред хората. Но тук нямаше нищо подобно.