— Знаем ли името?
Сидни кимна.
— Соня Карп.
Глава 12
Двамата с Дмитрий замръзнахме, поразени от шока, предизвикан от това име. Сидни, която местеше поглед от единия към другия, се усмихна сухо.
— Да разбирам ли, че познавате лицето?
— Разбира се! — възкликнах. — Тя е моя учителка. Полудя и стана стригой.
Сидни кимна.
— Зная.
Очите ми се разшириха.
— Тя не е… тя не е тази, която е имала връзка с бащата на Лиса, нали? — О, мили Боже! Това беше един от най-неочакваните завои, който правеше влакчето на ужасите, в каквото се бе превърнал животът ми. Дори още не можех да осъзная напълно последиците.
— Едва ли — поклати глава Сидни. — Сметката е открита няколко години преди тя да бъде добавена като бенефициент — което е станало точно когато е навършила осемнадесет. Така че, ако се предположи, че сметката е открита, когато бебето е било родено, по онова време тя е била твърде млада. Соня навярно е роднина.
Първоначалното ми изумление се превръщаше във възбуда. Виждах, че и Дмитрий изпитва същото.
— Вие трябва да имате архив за семейството й — каза той. — Или ако не, някои морой със сигурност имат. Кои са близките й? Кой би я посочил? Тя има ли сестра?
Сидни поклати глава.
— Не. Макар че това би бил очевидният избор. За нещастие, тя има роднини — при това ужасно много. И двамата й родители произхождат от многобройни фамилии, така че тя има доста братовчеди. Дори някои от лелите й са на подходящата възраст.
— Можем да ги проверим, нали? — включих се и аз. Цялата треперех от обзелото ме вълнение. Честно, не очаквах толкова много информация. Е, всъщност не беше кой знае какво, но пак беше нещо. Ако Соня Карп е била роднина на любовницата на Ерик, трябваше да има някаква връзка, която бихме могли да проследим.
— Те са доста — сви рамене Сидни. — Искам да кажа, да, бихме могли. Ще отнеме известно време да се проучи животът на някого, а дори и тогава — особено ако всичко е добре покрито — ще ни е доста трудно да разберем дали някоя от роднините й е жената, която търсим. Или дори дали някоя от тях знае коя е тя.
Когато заговори, гласът на Дмитрий беше нисък и замислен.
— Една личност знае кой е неизвестният титуляр.
Двете със Сидни го погледнахме очаквателно.
— Соня Карп — отвърна той.
Вдигнах отчаяно ръце.
— Да, но не можем да говорим с нея. Тя е изгубена кауза. Михаил Танър я е търсил цяла година, но така и не я е открил. А щом той не е успял, ние едва ли бихме могли.
Дмитрий се извърна от мен и се втренчи през прозореца. Кафявите му очи бяха пълни с тъга, а мислите му далеч от нас. Не разбирах напълно какво става, но онзи умиротворяващ момент в библиотеката — когато Дмитрий се усмихваше и споделяше мечтите си за един нормален живот — беше изчезнал. И не само моментът. Онзи Дмитрий също бе изчезнал. Той отново беше безмилостният пазител, понесъл на плещите си цялото бреме на света. Накрая въздъхна и се извърна към мен.
— Защото Михаил не е имал нужните връзки.
— Михаил беше нейно гадже — изтъкнах. — Той е имал повече връзки от когото и да било друг.
Дмитрий не каза нищо. Вместо това отново стана замислен и тъжен. Усещах, че в душата му цари смут, че води някаква вътрешна борба. Най-после явно взе решение.
— Телефонът ти има ли обхват тук? — попита той Сидни.
Тя кимна, бръкна в чантата си и му го подаде. Дмитрий го претегли в ръката си за миг, взираше се в него, сякаш му причиняваше болка само да го докосва. Накрая, след още една въздишка, се изправи и запъти към вратата. Със Сидни се спогледахме въпросително, сетне го последвахме. Тя се забави колкото да хвърли някакви пари на масата и да грабне лаптопа си. Аз се появих навън тъкмо когато Дмитрий привършваше с набирането на номера и поднасяше телефона към ухото си. Сидни се присъедини към нас и миг по-късно този, на когото Дмитрий се обаждаше, отговори.
— Борис? — попита Дмитрий.
Това беше всичко, което разбрах, защото последвалото бе изречено на забързан руски. Докато говореше, ме обзе странно усещане. Бях смутена заради езика, в недоумение пак заради езика… но имаше и нещо повече. Бях се вледенила. Пулсът ми препускаше ужасено. Този глас… познавах този глас. Това беше неговият глас и в същото време не беше. Това беше гласът от кошмарите ми, глас на студенина и жестокост.