Дмитрий играеше стригой.
Е, „играе“ беше доста меко казано. Преструвам беше по-точно. Каквото и да беше, беше дяволски убедително.
До мен Сидни се намръщи, но не мисля, че изпитваше същото като мен. Тя никога не го бе познавала като стригой. Не я преследваха онези ужасяващи спомени. Промяната в поведението му бе очевидна, но когато погледнах лицето й, видях, че се е съсредоточила в разговора. Бях забравила, че знае руски.
— Какво казва той? — прошепнах.
Тя се намръщи още повече, или заради разговора, или заради намесата ми, която я разсейваше.
— Той… звучи, сякаш говори с някого, с когото не се е чувал от известно време. Дмитрий го обвинява, че се е отпуснал, докато него го е нямало. — Тя замълча, погълната от разговора. По едно време гласът на Дмитрий се извиси и двете със Сидни трепнахме. Погледнах я въпросително. — Той е бесен, защото се оспорва властта му. Не мога да кажа със сигурност, но сега… струва ми се, че онзи отсреща се подмазва.
Исках да зная всяка дума, но за нея сигурно беше трудно да слуша и в същото време да ми превежда. Гласът на Дмитрий отново се върна до обичайната височина — въпреки че все още звучеше с онази смразяваща кръвта интонация — и сред потока от думи различих „Соня Карп“ и „Монтана“.
— Той пита за госпожа Карп… Соня? — промърморих. Тя отдавна вече не беше моя учителка. Сега можех да я наричам Соня.
— Да — кимна Сидни, приковала поглед в Дмитрий. — Той пита… ъ-ъ, казва на този, с когото разговаря, да се свърже с някой друг и да разбере дали той не може да открие Соня. Този… — Тя замълча и отново се заслуша. — Изглежда този познава доста хора в областта, където за последно тя е била видяна.
Знаех, че „хора“ в случая означава стригои. Дмитрий се бе издигнал бързо в техните редици, налагайки волята и властта си над останалите. Повечето стригои действаха по единично, рядко работеха на групи, но дори и единаците се подчиняваха на по-страховитите и властни стригои. Дмитрий си бе създал връзки, както бе казал преди малко. Дори някой стригой да беше чул за трансформацията му — и да бе повярвал на слуха, — нямаше да може толкова бързо да разпространи новината, не и при тяхната липса на организация. Заради това Дмитрий трябваше да използва заобиколни пътища, за да открие източници, които познават други източници, които биха могли да знаят нещо за местонахождението на Соня.
Дмитрий отново заговори по-високо и по-гневно, гласът му стана — ако изобщо беше възможно — още по-зловещ. Внезапно се почувствах като уловена в капан и дори Сидни изглеждаше изплашена. Тя преглътна.
— Дмитрий казва на този тип, че ако не получи отговорите до утре вечер, ще го открие, ще го разкъса на две и… — Сидни не си даде труд да довърши. Очите й се бяха разширили. — Използвай въображението си. Ужасяващо е. — В този миг реших, че съм доволна, задето не чувам разговора на английски.
Когато Дмитрий приключи с разговора и върна телефона на Сидни, злобната маска изчезна от лицето му. Той отново беше моят Дмитрий, Дмитрий дампирът. От него струяха вълни на униние и отчаяние. Облегна се сломено на стената и се втренчи в небето. Знаех какво прави. Опитваше се да се успокои, да овладее емоциите, които бушуваха в душата му. Току-що бе направил нещо, което навярно би ни дало следите, от които се нуждаехме… но бе заплатил жестока цена. Пръстите ми потръпнаха нервно. Исках да го прегърна успокояващо или поне да го потупам по рамото, за да знае, че не е сам. Но се въздържах. Предположих, че няма да му се понрави.
Накрая той се извърна към нас. Беше успял да се овладее — поне външно.
— Изпратих да разпитат за нея — рече уморено. — Може обаче нищо да не постигнем. Стригоите нямат навика да поддържат база данни. Но понякога се държат един друг под око, като предпазна мярка за собствена защита. Скоро ще разберем дали ще изскочи нещо конкретно.
— Аз… леле. Благодаря ти — смутолевих. Знаех, че не са му нужни благодарности, но за мен беше важно.
Той кимна.
— Трябва да се връщаме при Съхранителите… освен ако не мислите, че е по-безопасно да останем тук?
— Предпочитам да стоя по-надалеч от цивилизацията — заяви Сидни и пристъпи към пикапа. — Освен това си искам ключовете от моята кола.
Обратният път продължи с десетина минути повече. Настроението на Дмитрий изпълваше кабината и почти ни задушаваше с отчаянието си. Дори Сидни го усещаше. Тя отново го остави да шофира, макар че не можах да преценя дали е хубаво, или лошо. Дали това щеше да отвлече мислите му от терзанията за миналото му като стригой? Или мъката му ще разсее вниманието му от пътя и ще се озовем в някоя канавка?