За щастие се прибрахме без произшествия. Двама от Съхранителите ни чакаха на паркинга — жена морой и мъж от човешката раса. И двамата изглеждаха доста застрашително. Подобна гледка не спираше да ме изумява: представители на двете раси, готови за битка. Зачудих се дали тези двамата са двойка.
Когато се озовахме отново в лагера, заварихме в средата огромният огън да бумти, а около него бяха насядали обитателите му — някои се хранеха, а други просто си приказваха. По време на закуската бях научила, че огънят беше нещо като място за срещи и общуване, но доста от семействата предпочитаха да си стоят в жилищата.
Ние се върнахме в къщата на Реймънд, но там бяха само Сара и Джошуа. Тя миеше чинии, а той се въртеше неспокойно на един стол. Когато ме видя да прекрачвам прага, веднага скочи и лицето му отново грейна в сияйна усмивка.
— Роуз! Ти се върна. Бяхме започнали да се тревожим… искам да кажа, не че нещо ви се е случило — не и с вашите умения, — но може би просто сте решили да си тръгнете.
— Не и без колата — промърмори Сидни, като остави ключовете на пикапа върху масата. Ключовете на нейната кола лежаха там и когато ги грабна, по лицето й се разля облекчение.
Сара ни предложи остатъците от обяда, но ние отказахме, тъй като се бяхме натъпкали със снакс от магазина на бензиностанцията в Рубисвил.
— Е — поде тя, — щом като няма да ядете, може би ще се присъедините към останалите край огъня. Джес Макхейл може да пее тази вечер, ако я напият достатъчно, но пияна или трезва, тази жена има най-прекрасния глас, който някога съм чувала.
За миг срещнах погледите на Сидни и Дмитрий. Признавам, че бях малко любопитна да видя как тези диваци купонясват, макар че лунната светлина и кънтри песните не са сред най-любимите ми забавления. Лицето на Дмитрий все още бе запазило онзи измъчен израз след телефонния разговор.
Подозирах, че би предпочел да се усамоти в нашата стая, но когато Сидни каза, че с удоволствие ще отиде при огъня, той заяви машинално:
— Аз също.
Тутакси ми стана ясно какво прави. Дните му като стригой го измъчваха. Разговорът със стригоя също бе мъчение. И може би — не, със сигурност — искаше да се скрие някъде и да се опита да пропъди спомените, но той си оставаше Дмитрий. Дмитрий защитаваше онези, които се нуждаеха от закрила, и макар че слушането на лагерни песни не беше застрашаващо живота занимание, все пак си оставаше донякъде опасна ситуация за градска персона като Сидни. А това той не можеше да позволи. Пък и Сидни щеше да се чувства в по-голяма безопасност, когато и двамата бяхме наблизо.
Отворих уста, за да кажа, че и аз ще се присъединя към компанията, когато Джошуа ме изпревари.
— Още ли искаш да видиш пещерата ми? Навън не се е стъмнило напълно. Така ще можеш да я разгледаш по-добре, отколкото на светлината на факлата.
Бях забравила последния си разговор с Джошуа и понечих да отклоня предложението му. Но в този миг нещо проблесна в очите на Дмитрий, нещо неодобрително. Така значи. Той не искаше да се мотая в компанията на един млад, готин тип. Дали това беше загриженост заради Съхранителите? Или ревнуваше? Не, със сигурност не беше последното. Бяхме си изяснили — много, много пъти, — че Дмитрий не желае романтична връзка с мен. Дори ми бе напомнил, че съм гадже на Ейдриън. Дали реакцията му не беше едно от онези цупения, характерни за бившите гаджета? В Рубисвил бях повярвала, че двамата с него бихме могли да бъдем приятели, но това нямаше как да стане, ако продължаваше да контролира мен и любовния ми живот. Познавам момичета с такива бивши и нямах намерение да бъда една от тях. Можех да излизам с когото си пожелаех.
— Разбира се — заявих и лицето на Дмитрий потъмня още повече. — С удоволствие.
Двамата с Джошуа се отдалечихме, зарязвайки останалите. Знаех, че част от решението ми се основаваше на желанието ми да докажа независимостта си. Дмитрий беше казал, че двамата с него сме равни, но въпреки това бе взел ужасно много решения в този план за бягство без мен. Беше хубаво отново да почувствам, за разнообразие, че този път аз ръководя нещата. Освен това Джошуа ми харесваше и бях любопитна да науча повече за живота на тези хора. Не мисля, че на Сидни й се понрави да я оставя, но знаех, че Дмитрий ще се погрижи за нея.
Докато двамата с Джошуа вървяхме, минахме покрай много Съхранители. Както и по-рано през деня, получих доста любопитни погледи. Вместо да поемем надолу по пътя към мястото, където живееше баща му, Джошуа ме поведе към малката планина наблизо. Всъщност си беше съвсем прилична планина, но след като си живял близо до Скалистите планини, всичко в Апалачите ми изглеждаше „малко“. Предполагам, че съм сноб по отношение на планините.