При все това планината се простираше доста напред и ние значително се отдалечихме от лагера на Съхранителите. Гората ставаше по-гъста, а светлината по-слаба, докато слънцето потъваше зад хоризонта.
— Жилището се намира, така да се каже, в предградията — рече Джошуа извинително. — Ние постоянно се разрастваме и в центъра на града не е останало много място. — Помислих си, че определението „град“ е доста преувеличено, но си премълчах. Да. Определено съм сноб. — Но има доста пещери, така че все още има къде да живеем.
— Те естествени ли са? — попитах аз.
— Някои да. Други са изоставени мини.
— Хубаво е тук — отбелязах. Харесваха ми широколистните дървета. Може и да ми беше мъчно за Монтана, но големите им листа бяха в приятен контраст с боровите иглички. — И хей, тук си самостоятелен, нали?
— Така е — усмихна се той. — Мислех, че ще ти се стори… не зная. Твърде грубо и недодялано. Или дивашко. Навярно смяташ, че всички сме диваци.
Наблюдателността му ме стресна. Повечето от Съхранителите защитаваха изключително яростно начина си на живот. Затова изобщо не ми бе хрумнало, че някой от тях би си помислил, че един чужденец би се осмелил да го критикува — или че на който и да е от тях ще му пука за това.
— Тук просто е различно — казах дипломатично. — Много по-различно от местата, с които съм свикнала. — Прободе ме носталгия за всички хора и места, от които сега бях откъсната. Лиса. Ейдриън. Нашите приятели. Кралския двор. „Свети Владимир“. Побързах да се отърся от чувството. Сега не беше време да увесвам нос, а и по-късно щях да проверя Лиса.
— Бил съм в човешките градове — продължи Джошуа. — И на други места, където живеят Опетнените. Разбирам защо ги харесваш. — Доби леко смутен вид. — Не бих имал нищо против електричеството.
— Тогава защо не го използвате?
— Щяхме, ако можехме. Но сме твърде отдалечени, а и всъщност никой не знае, че живеем тук. Хората с лилиите казват, че е по-добре да се укриваме.
Не се бях сетила, че те просто са принудени да живеят при тези условия, за да останат скрити. Запитах се до каква степен изборът им на живот се дължи на придържането към така наречените древни традиции… и доколко е повлиян от алхимиците.
— Пристигнахме — оповести Джошуа и ме изтръгна от размишленията ми.
Посочи към тъмна дупка на нивото на земята. Отворът беше достатъчно голям, за да влезе възрастен човек.
— Хубаво е — заявих. По-рано бях забелязала, че някои от пещерите са разположени по-нависоко в планината и бях наблюдавала как обитателите им трябва да изкачват скалата с голи ръце или да използват ръчно направени стълби. Лесният достъп до отвора на пещерата си беше истински лукс.
Джошуа остана изненадан от признанието ми.
— Наистина ли ти харесва?
— Наистина.
Вече почти се бе смрачило. Той се спря, за да запали една факла, а след това го последвах вътре. Отначало трябваше да вървим наведени, но колкото по-навътре навлизахме в пещерата, толкова таванът ставаше по-висок и накрая проходът премина в широко, кръгло пространство. Подът представляваше утъпкана корава земя, а каменните стени бяха груби и назъбени. Това беше естествена пещера, но забелязах, че са положили усилия да се облагороди. Подът беше почистен и подравнен, а в ъгъла видях струпани камъни и скали — явно бяха събрани там, за да се разчисти мястото. Имаше и мебели: тесен дървен стол и матрак, който, според мен, едва можеше да побере и един човек.
— Сигурно мислиш, че мястото е малко — предположи Джошуа.
Истина беше, но всъщност беше по-голямо от стаята ми в общежитието в „Свети Владимир“.
— Ами… да, но искам да кажа, ти на колко си години?
— Осемнадесет.
— Колкото мен — заключих. Това изглежда го направи много щастлив. — Да си имаш собствена пещера на осемнадесет години, си е направо жестоко. — Щеше да бъде още по-жестоко, ако имаше ток, интернет и течаща вода, но нямаше нужда да се впускам в подробности.
Сините му очи направо засияха. Не можех да не забележа колко чудесно контрастират със загорялата му кожа. Побързах да пропъдя мисълта. Не бях тук, за да си търся гадже. Но очевидно май само аз смятах така. Джошуа внезапно пристъпи напред.