— Не може — съгласих се. Аз дори не го смятах за град.
— Моля те — замоли се тя отново, като този път гласът й трепереше. — Вземи ме е вас.
Внезапно ми стана жал за нея. Брат й също бе проявил известен копнеж към външния свят, но далеч не толкова страстен. Той се шегуваше, че няма да е зле да ползват електричество, но бях сигурна, че е щастлив и без достиженията на модерния свят. Ала за Анджелина ситуацията беше много по-отчайваща. Аз отлично знаех какво означава да се чувстваш като уловен в капан, защото си неразривно свързан с нечий друг живот, и искрено съжалявах за това, което щях да кажа.
— Не мога, Анджелина. Трябва да продължим сами. Съжалявам, наистина съжалявам.
Сините й очи се замъглиха. Затича и се скри в гората, преди да видя сълзите й. След това се чувствах ужасно и не можех да спра да мисля за нея, докато се сбогувахме с останалите. Бях толкова разсеяна, че дори позволих на Джошуа да ме прегърне на раздяла.
Изпитах облекчение, когато отново се озовахме на пътя. Радвах се, че се отдалечаваме от Съхранителите, и бях готова за истински действия, за да започна най-сетне да помагам на Лиса. Лексингтън беше първата ни стъпка. Очакваха ни шест часа пътуване с кола и Сидни, както обикновено, нямаше да позволи на друг да кара колата й. Двамата с Дмитрий протестирахме, но напразно. Накрая се отказахме, когато осъзнахме, че ако скоро ни предстоеше да се срещнем със стригои, беше по-добре да си починем и запазим силите си. Адресът на Донован — стригоя, за когото се предполагаше, че познава Соня — беше единственото място, където можеше да бъде намерен през нощта. Това означаваше, че трябваше да пристигнем в Лексингтън преди изгрев слънце, за да не го изпуснем и да не изгубим дирите му, когато се скрие в дневното си леговище. Това също така означаваше, че ще се срещнем със стригой по тъмно. Тъй като бяхме сигурни, че почти нищо не можеше да се случи по време на пътуването — особено след като напуснахме Западна Вирджиния, — с Дмитрий се съгласихме, че можем да подремнем малко, имайки предвид, че никой от нас не бе спал пълноценно.
Въпреки че равномерното движение на колата ми действаше успокоително и приспивно, не можах да се унеса в истински сън. След няколко часа изпаднах в някакво подобие на транс, което ме отведе при Лиса. Това също беше добре: озовах се на едно от най-големите събития в живота на мороите. Номинациите за нов крал или кралица щяха да започнат всеки момент. Това бе първата от многото стъпки и всички бяха развълнувани, като се има предвид колко рядко се провеждаха избори за монарх. Това бе събитие, което никой от приятелите ми не очакваше да види скоро, а имайки предвид последните събития… ами, всички проявявахме специален интерес. На карта беше заложено бъдещето на мороите.
Лиса седеше на ръба на един стол в една от кралските бални зали — огромно, величествено място със сводести тавани и позлата навсякъде. Била съм в тази ослепителна зала и преди, с цялото й великолепие от стенописи и пищни гипсови орнаменти, къпещи се в светлините на кристалните полилеи. Тук се бе състоял официалният обяд след дипломирането, когато новите пазители се опитваха да се представят най-добре, за да получат добри назначения. Сега залата приличаше на онази, в която заседаваше Кралският съвет, с дълга маса от едната страна, край която бяха подредени дванадесет стола. Срещу масата се виждаха редове със столове, където сядаше публиката по време на откритите заседания на съвета. Само че сега имаше четири пъти повече столове от обикновено, което навярно обясняваше защо бяха избрали тази зала. Всички места бяха запълнени. Всъщност имаше дори правостоящи, натъпкани отзад и покрай стените. Пазители с тревожни лица обикаляха множеството и освобождаваха пространството около вратите, като подреждаха зрителите така, че да се осигури оптимална безопасност.
Кристиан седеше от едната страна на Лиса, а Ейдриън се бе настанил до Кристиан. За моя приятна изненада, Еди и Мия също седяха наблизо. Мия беше морой и наша приятелка, възпитаница на „Свети Владимир“, която беше не по-малко страстна поддръжница от Таша на идеята мороите да се обучат да се защитават. Моят обичан баща не се виждаше никъде. Никой от тях не говореше. Разговорите бяха трудни сред всеобщия шум и толкова много хора, а приятелите ми бяха изпълнени със страхопочитание от това, което предстоеше да се случи. Имаше толкова много да се види и преживее, а никой от тях не бе предполагал каква голяма тълпа ще се събере. Ейб беше казал, че нещата ще се ускорят след погребението на Татяна, и наистина бе така.