— Добре, значи разполагаме с информация за него. И какво ще правим с нея?
— Ще го примамим да излезе от бърлогата си. Ще изпратим „клиент“ със съобщение от мен, че искам да се срещнем. Не съм от тези, които той може да си позволи да пренебрегне… или поне така беше… Няма значение. Когато излезе, ще го заведем на място, което ние изберем.
Кимнах.
— Аз ще го направя.
— Не — поклати глава Дмитрий. — Не можеш.
— Защо не? — Запитах се дали не смята, че е твърде опасно за мен.
— Защото ще познаят, че си дампир, в мига, в който те видят. Веднага ще те подушат. Никой стригой не би работил с дампир, а само с някой от човешката раса.
В колата настана неловка тишина.
— Не! — извика Сидни. — Няма да го направя!
Дмитрий поклати глава.
— На мен също не ми харесва, но нямаме голям избор. Ако той мисли, че работиш за мен, няма да те нарани.
— Нима? А какво ще стане, ако не ми повярва? — настоя тя.
— Не смятам, че би поел подобен риск. Вероятно ще дойде с теб, за да провери как стоят нещата, с мисълта, че ако лъжеш, ще те убие.
Думите му не я накараха да се почувства по-добре. Тя изпъшка.
— Не можеш да я изпратиш — обадих се аз. — Ще разберат, че е алхимик. А те също не биха работили със стригой.
Изненадващо, но Дмитрий не се бе сетил за това. Отново се умълчахме и неочаквано този път Сидни измисли решението.
— Когато бях в бензиностанцията — заговори бавно, — видях щанд с козметика. Навярно бихме могли да прикрием татуировката ми с фон дьо тен.
Така и направихме. Имаше само един вид фон дьо тен, който не подхождаше особено на естествения тен на кожата й, но ние наплескахме достатъчно, за да скрием златната лилия на бузата й. Освен това Сидни вчеса косата си така, че почти закриваше бузата й. Доволни от постигнатото, поехме към леговището на Донован.
Наистина се намираше в западналата част на града. На няколко пресечки от студиото за татуировки видяхме нещо, което приличаше на нощен клуб, но като цяло районът изглеждаше пуст. Но това не ме заблуди. Не беше от местата, в които някой би искал да се разхожда сам през нощта. Сякаш крещеше „крадци“. Или по-лошо.
Огледахме наоколо, докато Дмитрий откри място, подходящо за целта ни. Беше глуха алея, две сгради по-надолу от студиото. От едната страна имаше телена ограда, а от другата — ниска тухлена постройка. Дмитрий инструктира Сидни как да доведе стригоя при нас. Тя го слушаше внимателно и кимаше, но аз виждах страха в очите й.
— Трябва да изглеждаш, сякаш си изпълнена с благоговение — наставляваше я Дмитрий. — Хората, които служат на стригоите, ги обожават. Нетърпеливи са да им угодят. Тъй като постоянно се движат в компанията на стригои, не са толкова ужасени или притеснени. Разбира се, все пак малко се страхуват, но не колкото теб в момента.
Тя преглътна.
— Не зависи от мен.
Прониза ме остро чувство на вина заради нея. Сидни твърдо вярваше, че всички вампири са дяволски изчадия, а сега я изпращахме в гнездото на най-лошите, подлагайки я на огромен риск. Знаех също, че тя бе виждала само един жив стригой и въпреки инструктажа на Дмитрий, когато види няколко, това ще бъде голям шок за нея. Ако се вцепени пред Донован, всичко щеше да пропадне. Прегърнах я импулсивно и тя, изненадващо, не се отдръпна.
— Можеш да се справиш — уверих я. — Ти си силна, а и те се страхуват от Дмитрий. Всичко ще е наред, нали?
След няколко дълбоки вдишвания Сидни кимна. Казахме й още няколко окуражаващи думи, след което тя зави покрай ъгъла на сградата, закрачи надолу по улицата и изчезна от погледите ни. Извърнах се към Дмитрий.
— Може би току-що я изпратихме на смърт.
Лицето му беше мрачно.
— Зная… но сега не можем да направим нищо повече. По-добре заеми позиция.
С негова помощ се изкачих на покрива на по-ниската сграда. Нямаше нищо интимно в начина, по който ме вдигна, но както винаги, когато ме докосваше, през мен сякаш премина електрически ток. Изпитах и познатото усещане колко добре работехме заедно. След като заех позиция, Дмитрий се насочи към противоположната страна на сградата, която Сидни бе заобиколила. Притаи се зад ъгъла. Не оставаше нищо друго, освен да чакаме.
Беше мъчително, но не защото ни очакваше битка. Не спирах да мисля за Сидни, в какво я бяхме въвлекли. Моята работа беше да защитавам невинните от злото, а не да ги набутвам в пастта му. Ами ако планът ни се провали? Минаха няколко минути и най-после чух стъпки и приглушени гласове. В същото време в стомаха ми се надигна познатото гадене. Бяхме подмамили стригоите навън.