— Не! — Хвърлих се на земята, като едновременно се опитвах да задържа стригоя и да избутам ръката на Дмитрий. — Той ни е нужен! Не го убивай!
От изражението на лицето на Дмитрий не беше ясно дали въобще ме е чул. Смъртта гледаше през очите му. Искаше да убие Донован. Желанието за мъст внезапно бе взело връх.
С едната си ръка се опитвах да държа Донован, а с другата цапардосах Дмитрий през лицето, като се целех в страната, която не бях ударила преди няколко нощи. Не мисля, че изобщо почувства болката, заслепен от изгарящия гняв, подклаждан от адреналина, но ударът привлече вниманието му.
— Не го убивай! — повторих.
Командата достигна съзнанието му. Но за съжаление схватката помежду ни предостави на Донован възможност да маневрира. Той почти се изплъзна от хватката ни, но тогава двамата с Дмитрий като един се хвърлихме да го задържим. Ситуацията ми напомни за онзи случай, когато разпитвах стригоя в Русия. Тогава беше нужна цяла група дампири, за да не го изпуснем, но Дмитрий сякаш притежаваше свръхестествена сила.
— Когато разпитвахме един стригой, ние използвахме…
Думите ми секнаха, когато Дмитрий реши да приложи собствен метод на разпит. Улови стригоя за раменете и го разтърси силно, като в същото време удряше главата му в бетона.
— Къде е Соня Карп? — изрева Дмитрий.
— Не зная… — започна Донован, но Дмитрий нямаше търпение за подобни увъртания.
— Къде е тя? Зная, че я познаваш!
— Аз…
— Къде е тя?
Видях върху лицето на Донован нещо, което досега не бях виждала върху ничие друго лице на стригой: страх. Мислех, че това е чувство, което на тях просто не им е познато. Или, ако го изпитваха, то това беше само в битките, които водеха помежду си. Не биха се принизили дотам, че да ги е страх от някакви си низши дампири.
Но, да, Донован се страхуваше от Дмитрий. И за да бъда честна, аз също.
Онези зловещи очи с червени пръстени около зениците бяха разширени — разширени, отчаяни и ужасени. Когато Донован избъбри следващите думи, нещо ми подсказа, че са истина. Страхът не му позволяваше да излъже. Беше твърде шокиран и неподготвен за всичко това.
— Париж — изхъхри той. — Тя е в Париж!
— Господи! — възкликнах. — Не можем да отидем в Париж.
Донован поклати глава (доколкото можеше, тъй като Дмитрий продължаваше да го разтърсва).
— Това е малък град на един час път оттук. Там има малко езеро. Почти няма други обитатели. Синя къща.
Смътно упътване. Нуждаехме се от повече.
— Имаш ли ад…
Дмитрий очевидно не споделяше моето желание за по-подробна информация. Преди да довърша изречението си, колът му се стрелна напред… и се заби в сърцето на Донован. Стригоят нададе ужасяващ, смразяващ кръвта крясък, който заглъхна, когато смъртта го настигна. Аз потреперих. Колко време щеше да мине, докато някой, чул цялата врява, извика полиция?
Дмитрий измъкна кола си и след това отново го заби в трупа на Донован. И отново. За няколко секунди се вцепених. Само стоях и се взирах, втрещена от изумление и ужас. Сетне сграбчих ръката на Дмитрий и започнах да го разтърсвам, макар да имах чувството, че с по-голям успех бих могла да разтърся сградата зад мен.
— Той е мъртъв, Дмитрий! Мъртъв е! Престани! Моля те!
По лицето на Дмитрий беше изписано онова ужасяващо изражение — ярост, сега примесена със сянка на отчаяние. Отчаяние, което му нашепваше, че ако заличи Донован, може би ще успее да заличи и всичко лошо, което е имал в живота си.
Не знаех какво да правя. Трябваше да изчезнем оттук. Трябваше да извикаме Сидни, за да унищожи труповете. Минутите се нижеха, а аз само повтарях:
— Той е мъртъв! Да вървим. Моля те. Мъртъв е.
Тогава някак си успях да стигна до Дмитрий. Движенията му се забавиха и накрая спряха. Ръката, която държеше кола, се отпусна безволно покрай тялото му, докато той продължаваше да се взира в това, което бе останало от Донован — доста грозна гледка. Яростта по лицето на Дмитрий отстъпи напълно на отчаянието… а то на безнадеждността.
Стиснах нежно ръката му.
— Всичко свърши. Направи достатъчно.
— Никога не е достатъчно, Роза — прошепна той. Мъката в гласа му направо ме убиваше. — Никога няма да бъде достатъчно.
— Засега е — заявих и го притеглих към себе си. Той не се възпротиви, пусна кола си и зарови лице в рамото ми. Аз също пуснах моя и го прегърнах, притискайки го по-плътно. В отговор той обви ръце около мен, търсейки утеха в близостта на друго живо същество, близост, от която отдавна бях разбрала, че се нуждае.