— Косата ти — повтори Дмитрий. Очите му бяха широко отворени, почти пълни е благоговение. — Косата ти е красива.
Дълбоко се съмнявах, особено в сегашното й състояние. Разбира се, имайки предвид, че се намирахме в тъмна алея, пълна с трупове, изборът му беше доста ограничен.
— Виждаш ли? Ти не си един от тях. Стригоите не забелязват красотата. Само смъртта. А ти откри нещо красиво. Едно нещо, което е красиво.
Колебливо, нервно той прокара пръсти през кичура, който бях докоснала преди малко.
— Но дали е достатъчно?
— Засега, да. — Целунах го по челото и му помогнах да стане. — Засега е достатъчно.
Глава 16
Като се има предвид, че беше съвсем обичайно за Сидни да унищожава трупове, беше донякъде изненадващо да я видя толкова шокирана от появата ни след битката. Може би за нея мъртвите стригои бяха само предмети. Двамата с Дмитрий бяхме живи същества и наистина бяхме в доста окаяно състояние.
— Надявам се да не ми изцапате колата — заяви тя, след като се отървахме от труповете и отново бяхме на път. Мисля, че това беше най-добрият й опит да се пошегува в усилието си да прикрие смущението си от скъсаните ни и окървавени дрехи.
— В Париж ли отиваме? — обърнах се към Дмитрий.
— Париж? — възкликна Сидни.
— Не още — отвърна Дмитрий и се облегна назад. Отново си бе възвърнал увереността на опитен пазител. Всички следи от емоционалния срив от преди малко бяха изчезнали. Толкова малко… и в същото време толкова значимо. И много лично. В момента той просто изглеждаше уморен. — По-добре да почакаме да се съмне. Трябваше да се срещнем с Донован през нощта, но ако Соня има къща, тя навярно е там през цялото време. За нас е по-безопасно да пътуваме през деня.
— Откъде сте сигурни, че не е излъгал? — попита Сидни. Караше без определена посока, искаше само час по-скоро да напуснем района, преди някой от обитателите да докладва за писъци и шумове от сбиване.
Припомних си ужаса върху лицето на Донован и потръпнах.
— Не мисля, че лъжеше.
Сидни не зададе повече въпроси, освен за посоката, в която да кара. Дмитрий предложи да спрем в някой хотел, където да се измием и починем преди утрешната задача. За щастие, Лексингтън предлагаше много повече възможности, отколкото последния град, в който бяхме. Не търсехме лукс, но големият и модерен хотел, който избрахме, беше част от известна верига, чист и със стил. Сидни ни регистрира и ни вкара вътре през страничната врата, за да не изплашим някой гост, буден по това време на нощта.
Бяха ни дали стая с две двойни легла. Никой не беше казал нищо, но мисля, че предпочитахме да сме заедно след срещата със стригоите. Дмитрий беше в много по-лошо състояние от мен, затова го оставих пръв да вземе душ.
— Справи се страхотно — казах на Сидни, докато го чакахме да излезе от банята. Седях на пода (който беше много по-чист от пода в последната ни стая), за да не развалям леглото. — Наистина беше много смело от твоя страна.
Тя ми се усмихна накриво.
— Типично. Теб те пребиха и едва не те убиха, а хвалиш мен.
— Хей, аз правя това постоянно. Но да отидеш там сама… ами, това е много яко. А и не съм чак толкова пребита.
Омаловажавах раните си, така както Дмитрий би направил, и Сидни го знаеше. Краката ми бяха ожулени много повече, отколкото си мислех. От падането и силния удар върху бетона кожата бе разкъсана и раните кървяха. Заради скока от покрива единият ми глезен се бе подул и ме болеше, освен това имах още няколко срязвания и синини. За повечето нямах представа как съм ги получила.
Сидни поклати глава.
— Направо не проумявам как не хващате гангрена — промърмори, макар че и двете знаехме защо. Това беше част от вродената устойчивост на болести, с която се раждаше всеки дампир, наследявайки най-доброто от двете раси. Макар че мороите бяха много здрави, понякога се разболяваха от болести, нетипични за расата им. Виктор беше пример за това. Той имаше хронична болест и бе принудил Лиса да го излекува. Тогава магията бе възстановила здравето му, но болестта бавно се връщаше.
Взех си душ след Дмитрий, а след това Сидни настоя да почисти и превърже раните ни. След като бяхме дезинфекцирани според изискванията й, тя включи лаптопа си и извади карта на Париж, Кентъки. Тримата се скупчихме пред екрана.
— Няма толкова езера, колкото потоци и реки — промърмори Сидни, докато плъзгаше мишката.