— Може ли да използваме нашата магия? — попита Ариана Шелски. Тя също не беше млада, но изглеждаше жилава и готова да приеме предизвикателството по издръжливост.
— Да, можете — кимна пазителят тържествено.
— А ще бъдем ли в опасност? — поинтересува се друг кандидат, Роналд Озера. — С изключение на слънцето.
— Това — поде загадъчно пазителят — е нещо, което сами трябва да разберете. Но по всяко време, когато някой от вас реши… — Извади плик с мобилни телефони и ги раздаде, последваха картите и компасите. — Достатъчно е да позвъните на въведения в паметта номер и ние ще дойдем да ви вземем.
Никой не попита за скрития смисъл на думите му. Обаждането щеше да означава, че за съответния кандидат ще настъпи краят на дългия ден на изпитанието. Както и че се е провалил на изпита и в надпреварата за трона. Лиса погледна телефона си, донякъде изненадана, че има сигнал. Бяха напуснали кралския двор преди час и бяха навлезли в пуста и усамотена местност. Сгъстяващите се дървета я караха да мисли, че наближават целта си.
Така. Изпит за физическа издръжливост. Не беше очаквала точно това. Изпитанията, през които преминаваха монарсите, отдавна бяха обгърнати в тайнственост и си бяха спечелили почти мистична репутация. Този изпит беше доста практичен и Лиса, за разлика от Маркъс, разбираше необходимостта от него. Наистина не беше спортно състезание, макар че пазителят имаше право, когато изтъкна, че монархът трябва да е в прилична физическа форма. Като погледна гърба на картата, където бяха написани подсказките, Лиса осъзна, че това изпитание е също и проверка на логическите им умения. Съвсем основни неща, но съществени при управлението на една нация.
Ванът спираше и ги оставяше на различни отправни пунктове. С всеки слязъл кандидат притеснението на Лиса нарастваше. Няма за какво да се тревожа, помисли си тя. Просто трябва да преживея на открито един слънчев ден. Тя беше предпоследната, която трябваше да слезе, оставаше само Ариана. По-възрастната жена я потупа по ръката, когато ванът спря.
— Късмет, скъпа.
Лиса й се усмихна. Ако за Лиса изпитите бяха просто тактическа хитрост, то за Ариана бяха реална надпревара и Лиса се помоли съперницата й да ги премине успешно.
Когато остана сама след потеглянето на вана, я налегна безпокойство. Обикновеният изпит по издръжливост внезапно започна да й се струва много по-страшен и труден. Беше съвсем сама, нещо, което не й се случваше често. Аз бях с нея през по-голямата част от живота й, а дори и когато заминах, тя беше заобиколена от приятели. Но сега? Сега беше само тя, картата и мобилният телефон. А мобилният телефон беше неин враг.
Лиса отиде до края на гората и отвори картата. Рисунка на голям дъб обозначаваше началото, с указание да поеме на север. Като огледа дърветата, Лиса видя три клена, ела и — един дъб. Насочи се към него, като неволно се усмихна. Ако някой друг имаше за указания подобни отличителни белези и не познаваше растенията и дърветата, щеше да се провали още в началото.
Компасът беше класически. Никакви модерни глезотии като джипиеси. Лиса никога не си беше служила с подобен компас и закрилническата част в мен се изпълни с неудържимото желание да се озова при нея и да й помогна. Макар че трябваше да имам повече вяра в приятелката си. Лиса беше умна и лесно разгада устройството. Насочи се на север и навлезе в гората. Въпреки че нямаше ясно очертана пътека, земята не беше обрасла с храсти и трева или с някакви други препятствия.
Хубавото на това да си в гората беше, че дърветата закриваха част от слънцето. Далеч не бяха идеалните условия за един морой, но беше къде-къде по-добре от това да те зарежат насред пустинята. Птичките пееха, а всичко тънеше в гъста зеленина. Като внимаваше за следващото указание, Лиса се опита да се отпусне и да се престори, че просто е излязла на разходка из гората.
При все това… беше й трудно с всичките мисли и тревоги, които я измъчваха. Сега Ейб и останалите й приятели бяха начело на разследването на убийството. В момента всички спяха — за мороите беше посред нощ, — а Лиса нямаше представа кога ще се върне и мразеше този изпит, защото й отнемаше от времето. Не, губеше й времето. Тя най-накрая бе приела логиката на приятелите си за номинацията, но цялата работа продължаваше да не й харесва. Искаше да помага активно.