— Имаш я.
Тя ме дари с усмивка, която стопли измореното ми тяло.
— Та кой всъщност е убил Франк? — попита тя. — Имаш ли някаква идея?
— Не. Полицията продължава да смята, че съм аз, и прави всичко възможно да ми скалъпи процес.
— Знам. Освен това те смятат, че между нас двамата нещо се върти. — Очите й заблестяха развеселено.
Опитах се да остана сериозен.
— Да. И Франк подозираше същото. Скарахме се с него по този въпрос точно преди да го убият.
Тя внезапно стана сериозна. На лицето й се изписа съчувствие.
— Сигурно си преживял много неприятни моменти. Смъртта на Франк. Полицията по следите ти. Напускането на жена ти.
Погледнах я.
— Не беше особено приятно.
— Знам, че това не ми влиза в работата — продължи темата Даян, — но как е могла да те изостави в толкова труден за теб момент?
Опитах се да скалъпя някакво извинение.
— И на нея не й е леко. Мисли си, че съм убил баща й. Мога да разбера как е стигнала до това решение.
Това беше истина, разбира се, но в мига, в който го казах, ме обзе гняв. Даян беше права естествено. Лиза трябваше да остане при мен!
— Изглеждаш измъчен. Нека ти налея още едно.
Трябваше да откажа, но не го направих. Защитните ми бариери падаха една след друга. Лиза беше отпрашила за Калифорния, защо тогава аз да нямам право на едно питие в компанията на красива жена, готова да ме изслуша?
Даян изчезна някъде и се върна с нова чаша. Беше пуснала някаква музика… Моцарт или нещо подобно. Този път седна до мен на дивана.
— Наздраве — тихо каза тя.
Преглътнах с труд уискито.
— Отпусни се, Саймън. Имаш нужда да се отпуснеш.
Тя бавно се наведе към мен и ми свали вратовръзката. Беше опряла плътно крак в моя. Близостта й някак ме… поглъщаше. Парфюмът й, допреди малко деликатен и едва доловим, сега се разливаше на вълни. Чувах лекото шумолене на копринената й блузка. Обърнах се с лице към нея. Малко красиво лице, безукорна кожа, пълни, леко разтворени устни. Тя се наведе и ме целуна. Лека нежна целувка, повече докосване, отколкото нещо повече, но обещаваща много. Отговорих. Исках го.
Тя стана и ми се усмихна.
— Ела. — И бавно тръгна към една от затворените врати по коридора.
Станах и тръгнах след нея. И изведнъж се случи нещо. Внезапно с ужасяваща яснота осъзнах какво съм на път да направя.
— Не — казах и спрях. Тя също спря и леко повдигна вежда, но усмивката още беше на лицето й. — Даян… съжалявам. Това просто не е редно. Трябва да си вървя. Веднага.
Обърнах се, намерих вратовръзката си и посегнах към сакото и куфарчето си.
Даян се облегна на стената.
— Остани, Саймън — прошепна тя. — Знаеш, че искаш да останеш. Послушай себе си.
— Съжалявам… просто не мога… причината не е в теб… по-скоро… — мънках аз, неспособен да свържа в смислено изречение обяснението защо искам да си вървя. Но знаех, че трябва да го направя.
Събрах си нещата, бързо отидох до входната врата и казах:
— Чао, Даян.
И избягах.
22.
Закъснях за преговорите с десет минути. Всички бяха свежи с изключение на мен. Даян се държеше, сякаш не бяхме лежали вплели тела на дивана й само преди няколко часа.
Не можех да се съсредоточа. Трябваше да се махна някъде и да помисля. Отново и отново следвах пътя на баща ми. Бях произнесъл преди седем месеца брачната клетва съвършено сериозно. А ето че бях стигнал опасно близко до нарушаването й преди да е изтекла и година.
Срещата приключи в единайсет, за да дадем на екипа от „Тетраком“ възможност да стигне до летището навреме за полета за Синсинати. Не правих компания на Даян по краткия път обратно. Вместо това тръгнах към парка. Не й обясних причината. Нямам представа какво си помисли за мен.
Беше ясен прохладен есенен ден. Полъхваше студен вятър и разхвърляше купищата жълти листа по земята. Слънцето светеше, но не топлеше. Усещаше се, че идва зима.
Бях ли направил наистина нещо нередно? Лиза ме бе предала в ръцете на полицията. Отхвърлила бе желанието ми да я подкрепя. Бракът ни беше приключил — беше ми го намекнала съвсем ясно. Е, значи можеше да понесе последиците, ако между мен и Даян нещо се получеше.
Седнах на една пейка до езерото — бостънският мини еквивалент на Серпантината в Хайд Парк. Бели патици се промъкваха без затруднение между надвисналите клонки на върбите точно срещу мен, търсейки хвърлени трохи, а отгоре надничаха прозорците на „Риц Карлтън Хотел“. Обърнах лице към слънцето и затворих очи. Чувствах брака ми да се изплъзва като пясък межди пръстите. Не беше изненадващо — беше се случило на моите родители, тези на Лиза и на още милиони хора в Англия и Америка. Можех да го оставя да върви по дяволите и нищо нямаше да ми попречи да спя с когото пожелая и когато ми се прииска.