„Девъншир Клъб“ беше почти празен. Все още бе доста рано — едва седем. Пиех бира и замезвах с ядки — на малката масичка пред мен имаше няколко плоски чинии, на които бяха подредени ядки и различни соленки. Барът беше малък и уютен, в червено и кожа. Внушителна колекция от малцови уискита с неизвестни дори на англичанин като мен имена охраняваше входа. Атмосферата доста наподобяваше тази в лондонски клуб може би заради видимите усилия да се почувстват тук членовете по-добре и от дома си, а гостите — като поканени. Думата висша класа само дето не бе изписана по стените, социалното неравенство бе основополагащ принцип и понеже се намирахме в Америка, а не в Англия, просто вонеше на пари.
Влязоха трима мъже в костюми и с папийонки и седнаха на съседната маса. Двама от тях се пъчеха с бради, каквито в наше време рядко се виждат — по цялото лице, космати като храсти. Ако бяха родени — както ми се струваше — в началото на петдесетте, значи брадите им бяха поне шейсет години по-стари.
Гил пристигна точно десет минути по-късно. Стисна ми ръката, седна при мен и направи знак на сервитьора да му донесе явно обичайното мартини.
— Благодаря ти, че се отзова, Саймън — каза той. — Държиш ли се?
— Засега.
— Съжалявам, че Лиза е заминала. Как е тя?
— Опасявам се, не много добре. Върна се в Калифорния.
Гил смръщи рунтавите си вежди в знак на съчувствие.
— О, много съжалявам. Но щеше да бъде страшно неловко, ако Арт се бе застъпил лично за нея. Сигурен съм, че разбираш.
Не отговорих. Гил едва ли държеше да чуе мнението ми, че Арт по-скоро се е намесил да я изхвърлят. Човек с неговата благородна душа смяташе, че съперничество между колеги в „Ревиър“ е немислимо. И винаги когато се случеше нещо, доказващо му, че не е прав, той решително извръщаше глава в обратна посока.
Донесоха мартинито му.
— Саймън, искам да поговоря с теб за бъдещето на фирмата.
— О?
— Да. Сигурно си дочул, че планирам да се оттегля от управлението на „Ревиър“.
— Досещах се.
Гил разбиращо се усмихна.
— Знам, знам. Никой не може да спре слуховете. Добре, предполагам, разбираш, че бих желал да оставя фирмата в цветущо здраве.
— Сигурно.
— Но моето напускане поставя напълно естествения въпрос за наследника.
Започваше да става интересно.
— Така е.
— Намерението ми бе да прехвърля нещата на Арт. Сега, след смъртта на Франк, Арт е най-старшият партньор и освен това има зад гърба си най-печелившата инвестиция във фирмата. — Кимнах. — Но Арт напоследък не е добре. Вече не съм сигурен дали ще бъде на нивото на изискванията за тази длъжност. Което оставя две възможности. — Той поспря за миг и отпи от мартинито. Две? Мислех, че е само една. Не допусках, че може да разглежда и Рави. Вярно, той беше способен инвеститор, но създаваше впечатление, че има по-силно желание да движи своите сделки, отколкото да поема отговорността за общите дела. — Даян или… — продължи Гил, — да намеря навън сериозен инвеститор и да го подготвя да поеме нещата. — Даян не бе разглеждала тази възможност или поне не бе споменала за нея пред мен. — Не мога да те принуждавам да вземаш страна, Саймън. Всъщност поканих те тук, за да те помоля да направиш точно обратното. Не желая „Ревиър“ да се разпадне в мига, в който си тръгна, така че те моля да ми дадеш дума, че ще продължиш да работиш съвестно за този, който ще ме замести. Ти си свестен младеж, Саймън. Фирмата се нуждае от теб.
Усетих, че ме наблюдава, за да види реакцията ми. Беше ми трудно. Вече бях обещал на Даян подкрепата си, когато я пожелае. Какво следваше да отговоря сега на прекия въпрос?
— Не можеш ли да поостанеш, докато нещата не се изяснят? — попитах аз.
— На теория, да. Но бъбреците ми са доста зле. Скоро ще мина на диализа… или поне така ме плашат лекарите.
— О… кога?
— Е, точно това не искат да ми кажат — недоволно изсумтя той. — Страх ги е предполагам, че ако не познаят, ще ги осъдя. Може да е след половин година, а може и след пет. Когато и да е, държа да изживея пълноценно последните си години мобилен живот. И жена ми е на същото мнение. Така че сдаването на „Ревиър“ ми е най-непосредствен проблем.