— Разбирам.
— Така… ще ми обещаеш ли, че ще останеш независимо кой ще стане изпълнителен партньор? Не завинаги, само докато тя или той стъпи на краката си?
Бях длъжник на Гил. И всъщност нищо не дължах на Даян.
— Добре, Гил, обещавам — казах аз.
— Благодаря ти — уморено ми се усмихна той.
От „Девъншир“ отидох направо в апартамента на Джон. Живееше в Саут Енд — в един триетажен блок, врата до врата с художествена галерия и агенция, занимаваща се с недвижима собственост. Много гейове живееха на тази улица, но и много професионалисти с права резба.
Изненада се, но ме пусна да вляза. Беше се преоблякъл в джинси и развлечена памучна тениска, извадена извън джинсите. Досега бях идвал тук само веднъж. Жилището му бе обзаведено с минимално необходимото. Дъсчен под, стъклена маса, няколко наистина красиво изработени лампи в модерен стил, декоративни купи. Постери на фантастична тематика, рекламиращи книги или филми, които не само че не бях чел или гледал, но дори не бях чувал за тях. Голяма картина на бикоборец на едната стена. Телевизор с гигантски екран и няколко лавици с подредени на тях видеокасети. Не можах да се сдържа и огледах стаята в търсене на нещо, издаващо сексуалната ориентация на Джон, но може би защото не бях експерт, не забелязах нищо особено. Помислих си, че всичко има своя смисъл, стига да знаеш как да го гледаш.
Седнахме. Предложи ми бира и аз приех. Отвори една и за себе си.
— Какъв шибан ден! — каза той.
— Значи в Лоуъл не ти е харесало?
— Кълна се, че ако се наложи още веднъж да отида в това място, ще го подпаля. Защо няма начин да помагаме на компаниите да умират по-бързо? Както знаеш, планираме да обявим фалит по условията на член единайсет, което ни гарантира защита от кредиторите. Моето мнение е, че следва направо да дадем на банката ключовете от фабриката. Това ще им позволи да подарят по една постелка с костенурките нинджа на всяко хлапе, което си открие нова сметка в банката. — Той ядосано отпи от бирата. — Както и да е, кажи какво те докара чак тук?
— Исках да те попитам нещо, което може да прозвучи… как да ти кажа…
— Какво? — вдърви се Джон.
— Неотдавна се видях с един фотограф.
— И? — внимателно каза Джон.
— Та… той ми даде тези снимки. — Подадох му плика. Той го отвори и извади снимките. Лицето му застина. После бавно затвори очи.
— Е? — попита ме след дълго мълчание той.
— Та иска ми се да си поговорим за него.
— Защо?
— Защото се опитвам да науча кой го е убил.
— Не знам кой го е убил.
Повдигнах вежди.
Джон обхвана лицето си с ръце. Наблюдавах го, без да проговарям. Накрая отново ме погледна.
— Обичах го — простичко ми каза той. Не му отговорих. — Нощта преди да го убият се скарахме. Видях го за последен път в събота сутринта, когато се разделихме сърдити. Съжалявам, че стана така.
— И аз.
— Беше ужасно — прошепна Джон. — А най-тежкото бе, че не можех да говоря за това с никого. Или поне не с хора, които познаваха Франк.
Забелязах, че с мъка сдържа сълзите си.
— И за какво се скарахте?
— О… че съм се виждал с други мъже. Франк не харесваше това. Но за мен другите бяха без значение. Така… между другото. Само че той не искаше да разбере.
— Но вие с Франк не бяхте ли…
— Да. Но според мен аз бях единственият любовник на Франк. Мисля, че той отказваше да признае пред себе си, че е гей, докато не ме срещна. Беше му много неудобно. Опитах се да му помогна да се поотвори, но не срещнах желание. Мисля… мисля, че се чувстваше виновен за това, което беше. Всеки като нас минава през тази фаза и колкото по-бързо види истината в очите, толкова е по-лесно.
— Затова ли се е разпаднал бракът му? — попитах.
— В крайна сметка Франк призна, че това е истинската причина, но в началото не го осъзнаваше. Смяташе, че просто е загубил сексуално влечение към жена си. Гледаше на себе си като на по-различен от другите мъже. Мислеше, че е асексуален.
Честно казано, не разбирах. Но думите на Джон звучаха логично и обясняваха защо Франк бе изживял последните петнайсет години от живота си по този начин.