— И как така не те заподозряха?
— Бях сред заподозрените за ден-два. Но после се разбра, че един съсед ме е видял в събота следобед, а вечерта излязох с приятели. Така че с нежелание се отказаха от мен и започнаха да разпитват за теб.
Простенах.
— Каза ли им нещо?
— Само истината — отговори той. — Казах им, че Франк се безпокои за теб и Даян и че в последно време между вас двамата има известно напрежение. Попитаха ме дали Франк се е страхувал от теб и дали някога си го заплашвал, но аз категорично отрекох.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря.
Джон сви рамене.
— Казах им истината.
— Но сега, след като знаят, че е бил гей, не разследват ли и тази следа?
— Какво означава това?
— О… не знам. Друг любовник или нещо подобно.
— Това е изключено — отсече Джон. — Аз бях единственият мъж в живота на Франк. И заявих пред полицията, че съм абсолютно сигурен в това.
— Но нали сам каза, че не си му бил верен…
— Да — ядосано се съгласи той. — И ще трябва да го понеса някак. Но Франк беше различен. Точно затова се скарахме онази нощ.
Въздъхнах. Джон не само не бе удобна следа, която да отклони вниманието на полицията от мен, точно обратното — сведенията, получени от него, само затвърждаваха у Махони убеждението, че е прав да ме подозира.
— И полицията държи всичко това в тайна, така ли?
— До момента са много дискретни. Все пак трябва да мислят за семейството на Франк. И най-вече за Лиза.
— Прави са. — Колкото по-малко хора знаеха за Джон и Франк, толкова по-добре щеше да бъде за Лиза. Много се безпокоях как щеше да понесе новината. — Джон, ще ми направиш ли една услуга?
— Каква?
— Ако се сетиш за нещо, което би могло да ми помогне да открия кой е убил Франк, моля те, кажи ми го.
— Добре, обещавам.
23.
На следващия ден аз и Джон се държахме подчертано вежливо един с друг. Несъмнено и двамата имахме своите съмнения и подозрения и може би точно затова, изглежда, ни беше по-лесно да се преструваме, че снощният разговор не се е състоял. Появи се Махони, вдигна стан в офиса на Франк за цялата сутрин и се захвана да разпитва всички с изключение на мен. И Джон, и Даниел бяха привикани. Минах по коридора един-два пъти и забелязах, че помощниците на Махони преглеждат цялата документация на Франк.
Почудих се какво ли ново е открил. Вече бях изживял шока от разкриването, че има цяла нова линия на разследване, включваща Джон и Франк, за която не бях подозирал. Въпреки това, доколкото можех да преценя от разказа на Джон, аз все още си оставах любимият заподозрян в списъка на Махони.
Явно беше, че Махони се справя по-добре от мен. Аз бях изчерпал идеите си. Не знаех какво да правя. Вярно, бях поразширил кръга на заподозрените, така че да не включва само мен. Сега бях в обща компания с Крейг, Арт и може би Джон. Дори Гил и Даян не можеха да бъдат напълно изключени, макар да бяха малко вероятни. И Еди заслужаваше внимание. Но след като бях разширил списъка, сега трябваше да го сведа до едно име. Това на убиеца. Само дето нямах и най-малка представа как да го направя.
На няколко пъти се замислих дали да не опитам обединяване на усилията с Махони, но знаех, че Гарднър Филипс няма да ми позволи. Ако си мълчах и не казвах нищо пред полицията, той щеше да ме държи далеч от затвора. Проговорех ли, щях да разчитам само на себе си.
От гледна точка на Махони, сигурно бях виновен. Задачата му сега бе да го докаже. Не ми беше трудно да се поставя на негово място, особено сега, след намирането на револвера. Той знаеше, че Лиза го е хвърлила в реката. За него това означаваше само едно: аз бях убил Франк.
Но как се бе озовал този револвер в дрешника? На този кошмарен въпрос не можех да измисля задоволителен отговор. Никой не бе идвал у нас от първия оглед на полицията до момента, когато Лиза бе открила оръжието — само аз, тя и Махони. Да не би този мръсник да ми го бе подхвърлил?
А може би Лиза го бе скрила там сама? Не, това бе немислимо.
Господи, колко ми липсваше тя!
В офиса се върна Даниел. Беше разговарял с Махони близо половин час. Усмихна ми се.