— Какво ти каза?
— Поръча ми да не споделим с теб.
— Хайде, Даниел!
— Окей. Зададе ми маса въпроси, свързани с теб. И с Франк. Нищо конкретно. Опипване в тъмното. Накара ме да му разкажа за сделките, по които сте работили заедно. „Нет коп“ и така нататък…
Това беше интересно. След като се бе захванал и с „Нет коп“, колко ли време щеше да му трябва, за да свърже описанието на Нанси Бауман с Крейг?
Даниел седна зад бюрото си и щракна няколко пъти с бутона на мишката. И после извика възбудено:
— Охо!
— Какво? Само не ми казвай, че акциите на „Био-уан“ са скочили с една осма.
— Няма такова нещо. Но тези на „Бофор текнолоджис“ са паднали с нови двайсет процента. Което значи, че са се обезценили двойно. А аз бях продал моите.
— Чудесно за теб. Предполагам, че и Линет Мауър ще ти бъде благодарна.
Даниел се усмихна:
— Дали ще се усети, че сривът на „Бофор“ е започнал именно с продаването на техните акции от „Байъбър Фаундейшън“?
— Даниел!
— Какво? — ухили се той. — Това така или иначе предстоеше да стане. Аз само му дадох едно рамо.
Поклатих глава изумен, докато го гледах доволен да цъка с език пред екрана.
— Имам чувството, че за теб парите са всичко! — казах аз.
— Не, няма такова нещо. — Даниел ме погледна изненадано. Видя ме да повдигам вежди и допълни: — Е, в известна степен. Но в наше време в Америка просто трябва да имаш пари. Имаш ли пари, хората се съобразяват с теб. Говоря за големи пари. Някакво милионче за никъде не стига. Трябват ти десетки милиони. Като бащата на Джон например. — Джон надигна глава, реши да не обръща внимание на приказките на Даниел и отново се захвана с документацията. — Ако трябва да се каже с две думи, аз съм амбициозен — продължаваше Даниел. — И в това няма нищо лошо. Кажи ми, че бъркам. Дай ми пример с един известен американец, който да не е богат.
Замислих се. Познавах задочно много знаменити американци: филмови звезди, телевизионни водещи, политици, спортисти, писатели, певци, религиозни водачи… Прав беше. Дори Мики Маус сигурно вече струваше милиарди.
— Нали така — заключи Даниел и отново се загледа доволен в екрана.
Чувствах, че не издържам да кисна зад бюрото, като знам, че през няколко врати Махони задава какви ли не въпроси за мен, така че реших да взема влака за Уелсли и да видя как вървят работите на Крейг.
Там кипеше трескава активност. След дългия период на пълна несигурност инженерите му най-сетне бяха уверени, че проектите им ще се материализират. За нещо толкова скъпо, комутаторът изглеждаше крайно невпечатляващо: кутия с габарити 45 на 60 сантиметра. По-голямата част от парите щяха да отидат за така наречения ейсик — специализираната интегрална схема, на която се крепеше функционалността на цялото устройство. Схемата на свой ред щеше да представлява малък правоъгълник силиций — част от далеч по-голяма кръгла пластина — на който щеше да има милиони транзистори и неизброимо много връзки между тях. Точно това щеше да направи нашите комутатори по-различни от комутаторите на конкуренцията, а собствеността върху схемата щеше да позволи на „Нет коп“ да има по-ниски производствени разходи, т.е. да реализира по-висока печалба. Когато това устройство стигнеше до пазара, разбира се.
Имахме нужда от още няколко инженери за контрол над монтажа и измерването. Крейг вече бе набелязал подходящите хора, но предстоеше да бъдат убедени да напуснат текущата си високоплатена работа. Когато пристигнах, Крейг се занимаваше с уточняване на маркетинговата стратегия. Присъединих се към него.
Стана ми интересно, че мислех за „Нет коп“ като за „нас“, а не за „тях“. Чувствах се част от колектива. Вече започвах да разбирам начина, по който Арт говореше за „Био-уан“.
Работихме в офиса му до късния следобед. По едно време Джина надникна през вратата.
— Някакъв сержант Махони е дошъл да те види.
— Кажи му, че идвам след минутка — обеща Крейг. После се обърна към мен и ме попита: — Какво да му кажа?
— Той знае за Франк и Джон Чалфонт. Научих го от Джон.
— Ах, да го… От тази работа забравих да ти кажа. Научих още някои неща за нашия човек. Той е активист на НОРЕЙД, поне по думите на чичо ми.
Намръщих се, но не бях изненадан. НОРЕЙД бе организация, събираща пари за ИРА от години. Малко вероятно бе неин поддръжник да гори от топли чувства към британски войник, отбивал военната си служба в Северна Ирландия.