— Успех — пожелах му аз.
— Благодаря. Излез и си налей кафе.
Послушах го. Излязох навън и заварих сержант Махони, наместил едрото си тяло на един стол пред вратата. Стрелна ме със сините си очи и каза с обичайния си леко ироничен и наполовина приятелски глас:
— Изненадан съм да ви видя тук, господин Ейот.
— „Нет коп“ е една от моите компании, ако не ви е известно.
— О, да, знам това, разбира се. И доколкото си спомням, двамата с Франк Кук сте имали известно разногласие точно относно тази компания, така ли беше?
Не му отговорих.
Без да му обръщам повече внимание, тръгнах да търся партньор за тенис на маса. „Нет коп“ притежаваше голяма празна стая, предвидена уж за бъдещи нужди, в която държаха маса за тенис. На стената имаше бяла дъска, на която се поддържаше ранглистата. Крейг си мечтаеше и за заличка за вдигане на тежести, но компанията му трябваше още доста да укрепне, преди да може да си го позволи.
Махони се задържа дълго. Достатъчно дълго, за да загубя три гейма последователно. Програмистите се оказаха изненадващо добри тенисисти. А и концентрацията ми куцаше. През цялото време се питах за какво чак толкова говорят Махони и Крейг. Разбирах, че Махони не щади екипа си, когато става дума за събиране на сведения. Бяха ли успели да намерят още нещо срещу мен? Едва ли щеше да мине много време, докато ме арестуват. Надявах се Крейг да не им даде допълнително основание.
Накрая чух тежките стъпки на Махони. Тръгваше си. Появи се Крейг и двамата се отправихме обратно към офиса му, но през кухнята, за да може да си налее гигантска доза безкофеиново капучино. Задоволих се с чаша чай.
— Какво стана? — попитах го.
— Ами, ти се оказа прав. Още когато ме видя, той направо попита аз ли съм бил човекът с фотоапарата, когото са засекли да се навърта край тресавището. Признах, че съм аз. Реших, че няма никакъв смисъл да лъжа за нещо, което може лесно да се провери.
Кимнах в знак на съгласие.
— И какво още те попита?
— Естествено, какво съм правил там с фотоапарата?
— А ти какво му каза?
— Казах му истината. Признах, че съм проследил Франк, защото е развалил споразумението между мен и „Ревиър“, с надеждата да разкрия нещо, с което да го притисна. Казах, че не съм възлагал големи надежди на това, но съм бил толкова бесен, че не съм могъл да измисля нещо по-умно.
— Той повярва ли ти?
— В началото не. Опита се да ми каже, че аз съм убил Франк. Не направо, но намекът му беше повече от прозрачен. Прекара ме през историята отпред назад и обратно няколко пъти. Разказах му едно и също без отклонения. И му обясних, че би било много тъпо от моя страна да убивам Франк. Понеже за мен е било важно не да го убивам, а да го накарам да размисли. Защото умре ли Франк, неговото „не“ си остава непроменимо. Впрочем, нали така и стана?
— Каза ли му, че си ме видял там?
— Да, и това много му хареса.
Усмихнах се мрачно.
— А Джон Чалфонт?
— Да. Сметнах, че след като и без това знае за него и Франк, най-добре е да му кажа истината.
— Поиска ли ти снимките?
— Да, дадох му ги. Заедно с негативите.
— Сред тях и моята снимка?
— Разбира се. Снимка на пристигането ти там.
— Но не и на тръгването ми.
— Както ти казах, аз си тръгнах веднага, след като ти пристигна.
— Страхотно.
— Съжалявам, Саймън.
Чаках идването на Даян с тръпка. Барът на „Сонси“ бе пълен с млади професионалисти и заможни студенти, излезли в търсене на развлечение в петъчната вечер. Много хора чакаха освобождаването на маса. Не ги съжалявах. Всъщност известно време се бях борил с изкушението да отменя резервацията, но осъзнах, че няма смисъл. Все някога така или иначе трябваше да поговорим с Даян.
Тя пристигна минута-две след мен.
— Здрасти — каза тя, наведе се и ме целуна по бузата. Парфюмът й ме обгърна, напомняйки ми за апартамента й, уискито, музиката и самата нея.
— Здравей — отговорих със стиснато гърло.
Вече си бях поръчал бира, така че й предложих същото. Изглеждаше отпусната и уверена. Беше облечена в светлосиньо костюмче с тясна къса пола. За разлика от нея, не се чувствах отпуснат и уверен.
— Как си? — поинтересува се тя.
— Претоварен. Тичам насам-натам в опити да разбера кой е убил Франк.