— Някакъв прогрес?
— Засега мога да резюмирам, че колкото повече ровя, толкова повече въпроси изникват и всички те чакат отговор, който не мога да дам.
— А полицията?
— О, полицията се оправя много добре. Все по-близко и по-близко са до деня, когато ще ме арестуват.
Даян съчувствено ми се усмихна и докосна ръката ми. Едва-едва, но тялото ми трепна, като че ли ме удари ток.
— Не ти е лесно. — Кимнах мълчаливо. — Лиза върна ли се?
— Не — казах аз и отдръпнах ръката си. — Но ми се иска да го бе направила. Липсва ми. — Даян на свой ред отдръпна ръката си, останала самотно върху масата, и продължи да ме гледа, без да отмества поглед. Поех дълбоко дъх. — Извинявам се за онази нощ. Едва не направих нещо, което не исках да правя. Не… не, това не е вярно — което страшно ми се искаше да направя. — Спрях, за да дам възможност думите ми да бъдат правилно разбрани. — Искам да кажа, че не трябваше да допускам това да започне. Много искам Лиза да се върне. И няма да повторя грешката си.
Изчаках, за да видя каква ще бъде реакцията й. Тя дълго не каза нищо. После проговори с тих глас:
— Добре, мисля, че това напълно изяснява нещата. Но ако тя прояви глупостта отново да те напусне, тогава ще трябва да обвинява само себе си. Харесвам те, Саймън. Имам чувството, че би ни било хубаво да сме заедно. Помни това!
— Съжалявам — измънках аз. Не знаех дали Даян се прави на твърда, за да приеме отхвърлянето си по-лесно, дали изобщо й пука как би могла да се развие връзката ни, дали се опитва да покаже интереса си към мен, без да ме плаши, и най-сетне дали казва истината. Това беше проблемът с Даян. Никога не знаеш със сигурност.
— И какво ще правим с „Ревиър“? — попита тя.
— Ние?
— Да, ти и аз.
— В момента просто не виждам какво бъдеще ме чака там, Даян.
— Говориш глупости. Убиецът на Франк рано или късно ще бъде разкрит и тогава всичко около теб ще бъде чисто. Гил ще се пенсионира, Арт ще се махне, значи оставам аз. — Доставяше ми удоволствие да слушам уверения й глас, макар наистина да не бях сигурен дали няма да съм в затвора, когато Гил се пенсионира. — Линет Мауър ми каза, че тя ще продължи да инвестира в „Ревиър“, докато аз съм начело.
— Добра работа — одобрих подготовката й аз.
— Говорихте ли с Гил?
— Да. Снощи ме покани да пийнем в клуба му — признах аз.
— Знам — усмихна ми се тя. — И какво ти каза?
— Поиска да му обещая, че ще подкрепя онзи, който ще застане на неговото място, независимо дали ще бъдеш ти, или някой друг. Стори ми се, че Арт отпада.
— Някой друг? — Веждите на Даян се стрелнаха нагоре.
— Да, спомена, че разглежда възможността да намери опитен външен инвеститор, на когото да сдаде.
— Хм. — Даян се намръщи.
— Така че би било добре, ако действаш без бавене.
— Сигурно ще го направя.
Довършихме бирите си в мълчание. Усещах, че мозъкът на Даян върти на пълни обороти. Аз на свой ред се питах в каква степен мога да разчитам на нея. Наистина не знаех.
Излязохме от бара и Даян тръгна към апартамента си, а аз хванах минаващо такси. Прибрах се рано — нямаше и осем вечерта, когато влязох в апартамента.
Знаех, че трябва да се наслаждавам на свободата си… докато я имах. Но чакането ме изморяваше.
Огледах апартамента — без Лиза и нещата й ми изглеждаше празен. Не бях чувал гласа й, откакто бе заминала за Калифорния. Дори не знаех къде точно е отседнала: Кели не искаше да ми каже, майката на Лиза — също, макар да й се бях обаждал два пъти с една и съща молба. Бях опитал два пъти и телефона на Еди, но ми казаха, че бъркам номера. Сигурно се бе преместил. Обадих се и в „Информация“, но там не знаеха нищо за него.
Не ми се стоеше сам в апартамента да мисля за Франк, полицията, Лиза и Даян. Така че излязох и отидох в „Ред Хет“. Бирата, приятелите и смехът винаги помагат.
Върнах се късно и пийнал. Индикаторът на телефонния ми секретар мигаше. Едно обаждане.
— Здрасти, Саймън, обажда се Джон. Сега е осем и половина. Мисля, че намерих нещо за „Био-уан“, което ще те заинтригува. Ела утре вечер у нас да го обсъдим. Обади ми се. Чао.
Беше късно, за да му се обаждам, така се катурнах в леглото и заспах непробуден сън.
24.
Бях пред блока на Джон в Саут Енд към осем без десет, крайно любопитен да науча какво е открил за „Био-уан“. Звъннах му отдолу, но никой не ми отговори. Може би бях подранил. Бях оставил съобщение на телефонния му секретар по-рано през деня, за да потвърдя и да му кажа, че ще дойда в осем. Реших да го почакам на улицата.