Това ме изненада:
— Чакайте, да не би да ме подозирате?
— Е, все пак видели са ви непосредствено до трупа на несъмнено убит човек — извинително каза Коул. — Не знаем какво точно се е случило, докато не ни разкажете. Длъжни сме да ви предупредим, преди да започнете да говорите, това е стандартна процедура.
— Но аз мога да обясня какво се случи — възразих аз. — Намерих го убит.
Коул вдигна ръце успокоително:
— Прекрасно. Но преди да продължите, държа да ми отговорите дали разбрахте онова, което току-що ви прочетох.
— Разбрах го — потвърдих аз.
— И желаете да говорите с мен сега, така ли?
Поех дълбоко дъх. Знаех, че съветът на Гарднър Филипс ще бъде да не казвам нито дума. Но започваше да ми писва да бъда „любимият заподозрян“ на всеки полицай. Струваше ми се, че е най-добре да им разкажа какво се бе случило, за да престанат да си губят времето с мен и да се започнат да търсят убиеца на Джон.
— Добре — съгласих се аз. — Давайте.
Коул ме помоли да повторя още веднъж как съм влязъл в сградата, защо изобщо съм отишъл там, как съм намерил вратата на апартамента на Джон открехната и се поинтересува дали съм забелязал там нещо друго интересно, освен трупа на Джон. Внимателно си записа описанието на мъжа, с когото едва не се бях сблъскал на входа и благодарение на когото бях успял да вляза. Едва сега осъзнах с тръпка, че той можеше да е убиецът.
— Какво направихте като намерихте тялото? — попита Коул.
— Напуснах апартамента и почуках на отсрещната врата, за да проверя дали съседката ви се е обадила. После слязох долу да ви чакам.
— Защо постъпихте така?
Погледнах го безизразно:
— Не исках да разбутвам сцената на местопрестъплението. — Видях Коул да повдига вежди и продължих: — Освен това беше ясно, че Джон не може да е мъртъв отдавна. Не ми се искаше да оставам в жилище, в което би могъл се крие въоръжен убиец.
— И колко време чакахте отвън?
— Не много… може би две минути.
— Ясно. — Коул ме погледна твърдо. — Можете ли да ми кажете откъде познавате господин Чалфонт?
— Работим заедно. В една инвестиционна фирма — „Ревиър Партнърс“.
— И по какъв повод бе срещата ви? Да пийнете? Вечеря?
— Не. Той ме е търсил вчера по телефона. Беше оставил съобщение, че иска да говори с мен по повод нещо, свързано с работата ни. Помоли ме да се отбия при него тази вечер. Това и направих.
Коул бе доловил нещо в казаното от мен. Може би моментно колебание.
— „Нещо, свързано с работата.“ Какво по-точно?
Въздъхнах. Разпитът не се развиваше по начина, по който се бях надявал. Но те така или иначе щяха да научат, рано или късно, затова им разказах за убийството на Франк. Колегата му трескаво записваше.
Когато свърших, Коул се усмихна.
— Много ви благодаря, господин Ейот. Сега ще напечатаме протокола и ще можете да го подпишете.
Оставиха ме в стаята за разпит. Зле осветена, с голи стени, гола маса, неудобен стол и смесена миризма на урина, дезинфектант и цигарен дим. Две пластмасови чашки за кафе бяха оставени на пода до стената — едната празна, другата с фас, плуващ в гадна зеленикава мътилка.
Чаках.
Питах се кой може да е убил Джон. Със сигурност бе станало малко преди да се бях качил. Може да беше русолявият, с когото се бяхме разминали на входа. Интересно кой бе той. Не бях експерт по тези неща, но ми бе заприличал на гей. Може той да беше връзката между смъртта на Франк и на Джон.
Измина час. Започвах да губя търпение. Знаех, че снемането на протокол от записки отнема време, но не бях изприказвал чак толкова много. Този човек едва ли печаташе с повече от пет думи в минута! Попитах двама полицаи навън в коридора какво става и те обещаха да проверят и да ми кажат. След като бях задоволил любопитството на Коул, сега ми се искаше да подпиша проклетия протокол и да се махам оттук.
Накрая вратата се отвори. Влезе Коул, следван от детектива, носещ няколко грижливо напечатани листа. А зад двамата се вмъкна една едра фигура, която познах без колебание.