Бях се отчаял съвсем, когато пристигна Филипс. Беше по сако и с вратовръзка и изглеждаше изтупан, сякаш идваше на редовно заседание. Малко е да кажа, че изпитах огромно облекчение, като го видях.
Обясних му набързо какво се е случило.
— Ще ме пуснат ли? — попитах аз, като свърших.
— И още как! — Изглеждаше ядосан. — Та те още не са те арестували. Никой не може да ти попречи да си тръгнеш, при това веднага. Сега отивам да поговоря с тях.
Върна се двайсет минути по-късно.
— Окей, да вървим.
— Няма ли да ме задържат?
— Не могат. Не разполагат с достатъчно улики. Може да подозират колкото си искат, но нямат достатъчно, за да ти предявят обвинение.
— Струваше ми се, че разполагат с всичко необходимо.
— Това им е стилът. Искат така да изглежда — обясни Филипс. — Но не са могли да намерят оръжието нито вътре, нито около сградата. Жената от галерията е потвърдила, че си се опитал да влезеш, когато са се готвели да затварят, тоест в осем часа. На един от живущите там му се сторило, че е чул нещо подобно на изстрел към седем и четиридесет и пет. Просто няма никакъв смисъл току-що да си убил Джон Чалфонт, да изтичаш долу, да скриеш по някакъв невероятен начин оръжието, да се опиташ да влезеш в галерията, после да изтичаш пак горе, да клекнеш, за да го разгледаш, да се оставиш да те видят и смирено да изчакаш полицията.
Усмихнах се.
— Благодаря.
— Още не сме излезли на спасителен бряг. Бих казал, че висиш с пълна сила като номер едно в списъка на заподозрените.
— Знам — въздъхнах аз. — Чувал съм го и преди.
Тонът на Филипс стана строг.
— Много добре знаеше, че не бива да разговаряш с тях. Те не могат да те карат да ходиш някъде или да правиш каквото и да било, освен ако не възнамеряват да те арестуват.
— Мислех, че ако им разкажа какво се е случило, те ще забравят за мен и ще тръгнат да търсят истинския убиец на Джон.
— Е, видя ли, че не стана така, както си си го представял!
— Вярно е — признах аз. — Съжалявам.
Той ме откара до апартамента ми, остави ме там и взе лентата от касетофона на секретаря, за да я предаде лично на полицията. Мушнах се без забавяне под душа и се опитах да измия от тялото си спомена от вечерта в полицейския участък.
Това, че Махони се бе опитал да ми пришие и убийството на Джон, не ме изненадваше. Знаех, че Гарднър Филипс е прав: той нямаше да се откаже.
Дали обаче полицията щеше да разпита Лиза за Франк и Джон? Не знаех как тя щеше да понесе истината. Допусках, не — бях почти сигурен, че щеше да потърси вината и за това у мен…
В края на краищата, пресата надуши сензацията. Бащата на Джон беше много известна фигура, така че убийството на сина му стана едно от събитията, които пълнят челните страници. Не им трябваше много, за да свържат неговото убийство с това на Франк, и веднага след това апартаментът ми беше обсаден от репортери, размахващи бележници и микрофони. Отблъсквах ги, измъквах се с немногословни реплики, в които нямаше информация. Вестниците и телевизията бяха залети от предположения, но полицията твърдо се въздържаше от потвърждаване на връзката между убийствата. Слава богу, името ми също не бе споменато.
Чак когато пресата се усмири, започнах да осъзнавам истинското значение на убийството на Джон. Дотогава основните ми грижи бяха полицията, Гарднър Филипс и въпросите, които ми задаваха. Едва сега се замислих за Джон. Колко несправедливо! Той беше олицетворение на понятието „свестен човек“, приятел с всички и на всекиго. Трябваше да си отиде, за да схвана колко много съм го харесвал. И връзката му с Франк не можеше да промени симпатията, която изпитвах към него. Дори само фактът, че той бе означавал толкова много за Франк, доказваше, че Джон е бил добър човек. Щеше да ми липсва.
Не можех да изтрия от съзнанието си образа на загубилите своя блясък сини очи, мъртвешки бледото лице, струйката кръв и абсолютната неподвижност на смъртта.
Обземаха ме страх и отвращение. Край мен убиваха хора. Нормални, безобидни човешки създания.
И аз като Махони чувствах, че двете убийства са тясно свързани. Също като Махони подозирах, че съм близко до разкриване на връзката. Но не знаех как да го направя. За пръв път, откакто бе убит Франк, усетих живота си застрашен.