Една висока червенокоса жена вдигна поглед към мен, когато влязох. Беше Кели. Втурна се към мен.
— Саймън, трябва да се махнеш оттук! Ако някой те познае, ще имаш големи неприятности.
— Добре, добре — опитах се да я успокоя аз, докато ме изтласкваше от лабораторията. — Кели, може ли да поговорим?
— Това е невъзможно! Сега напусни! — И тя продължи да ме бута, този път по коридора към изхода.
— Знаеш ли къде е отседнала Лиза?
— Да.
— Къде?
— Няма да ти кажа.
Вече бяхме сигнали до фоайето.
— Добре ли е?
— Не — отговори ми Кели, — не е добре.
— Кели, трябва да говоря с теб!
— Не, няма да говориш — упорито ми заяви тя. — Върви си, ако обичаш.
И аз излязох.
Реших да я изчакам на Масачузетс авеню, до деликатесния магазин, от който знаех, че Лиза си купува обяда. Беше нещо като изстрел в тъмното. Не можех да съм сигурен, че и Кели има навика да идва тук, всъщност даже не знаех дали изобщо излиза в обедна почивка. Застанах в дванайсет часа на ъгъла на Мас авеню и улицата на „Бостън пептидс“ и разтворих „Глоуб“. Свърших го и преминах на „Уолстрийт Джърнал“. След това се захванах със стар брой на „Дейли Мирър“ отпреди три дни. „Челси“ бяха спечелили миналата събота и се говореше, че могат да изместят „Астън Вила“ от върха на Висшата лига. Вече минаваше два следобед и се колебаех дали да си купя „Бизнес Уик“ или „Нешънъл Инкуайърър“, когато най-сетне я видях.
Зарових глава в „Джърнал“, който беше най-голям по площ от цялата ми колекция. Реших да я оставя да си купи сандвича и да я хвана по обратния път, с надеждата, че не е излязла с други задачи освен да хапне набързо.
Оказах се прав. Настигнах я и закрачих редом с нея.
— Кели!
— Саймън! Казах ти да се махаш.
— Вярно, каза ми. Но аз искам да говоря с теб.
— Саймън, около теб има само неприятности. Някой може да ни види.
— Ясно — съгласих се аз и я хванах за лакътя. Дръпнах я в първата пряка отляво — оказа се малка тиха уличка — и я издърпах поне на десетина метра от булеварда. — Сега вече няма да ни видят.
Кели примирено се облегна на стената и бръкна в чантичката си за цигара.
— Нали ти казах. Тя не иска да разговаря с теб.
— Поне ми кажи как е — настоях аз. — Подхвърли, че не била добре. Може да не вярваш, но съм обезпокоен.
— И с основание — изгледа ме тя с унищожителен поглед. — Баща й е мъртъв. Тя си мисли, че съпругът й го е убил. Загуби си работата. Бедната, не е на себе си. И от онова, което чувам, за всичко си виновен ти.
Усетих, че ме обхваща гняв и чувство на безсилие. Обърнах се и ритнах една празна кофа за боклук.
— Кели, аз не съм убил баща й. И нямам нищо общо с уволнението й. — Кели нервно дръпна от цигарата си, без да обръща внимание на думите ми. Наложих си да си възвърна самообладанието: — Кели, ти си приятелка на Лиза и аз разбирам, че е естествено да застанеш на нейна страна. Благодарен съм ти за това. Доволен съм, че тя остана известно време при теб. Но моля те, опитай се да разбереш и моята гледна точка. Лиза бърка. Възприема ситуацията по абсолютно неправилен начин. И аз трябва да й го докажа: както заради нея, така и заради себе си. — Кели вече ме слушаше, но продължаваше да ме гледа подозрително. — Мисля, че смъртта на баща й е свързана по някакъв начин с „Био-уан“ — продължих аз. — Може би дори има пряко отношение към въпросите, които е задавала. Трябва да разбера какво я е интересувало. Хенри Чан не ми каза нищо. Само ти можеш да ми помогнеш.
— Изключено — бързо каза Кели, хвърли цигарата и я размачка с обувката си. — Не си въобразявай, че ще седна да разговарям с теб за „Био-уан“. Няма да ти дам шанса да ми навлечеш неприятности.
И се обърна и си тръгна.
— Кели, става дума за Лиза!
— Глупости. Става дума за това, че се опитваш да спасиш себе си. Но не разчитай на мен.
Вече вървяхме по улицата, водеща към „Бостън пептидс“. Кели крачеше бързо пред мен, аз се опитвах да я настигна.
— Поне ми кажи адреса на Лиза.
Кели спря.
— Ако тя искаше да знаеш къде живее в момента, щеше да ти го каже сама. Сега изчезвай оттук, защото ще изпищя. И можеш да ми повярваш — пищя като за световно!