Видях, че говори сериозно. Отказах се. Обърнах се и с нежелание поех към метростанция „Сентръл“.
26.
Върнах се в офиса и намерих Даниел готов да поклюкарства.
— Ей, Саймън, какво се е случило? — възкликна той, щом ме видя.
— Здрасти, Даниел.
— Господи, каква ужасна смърт за Джон.
— Вярно, наистина ужасна.
— Ти знаеше ли, че е бил педал?
Потиснах неволния си пристъп на раздразнение.
— Не, Даниел, нямах представа. Но сега е мъртъв, нали? Мисля, че вече няма значение.
Погледнах към бюрото на Джон. Беше празно, разбира се. И необичайно подредено.
Даниел проследи погледа ми.
— Полицаите го претърсиха. И отмъкнаха цял тон документация. Гарантирам ти, че ще умрат от скука.
Отидох до бюрото и набързо го прегледах. Не беше останал нито един личен предмет. Бяха взели канцеларските му принадлежности без изключение, заедно с всички папки с текущи сделки.
Даниел ме наблюдаваше.
— Полицаите ми зададоха маса странни въпроси сутринта. Например знаел ли съм, че двамата с Франк били… нали се сещаш? Франк! Би ли повярвал?
Въздъхнах.
— Даниел, убит е човек, с когото сме работили две години. За мен няма никакво значение какво е правил в личния си живот.
— Разбира се, че няма значение — съгласи се Даниел. — Но Франк Кук! Не, кажи ми, нищо ли не ти е направило впечатление? Все пак ти беше тъст!
— Не, за секунда не ми е минавало нищо такова през ума — отговорих аз и този път показах, че тези въпроси ме дразнят.
— Чух, че си прекарал нощта в полицейския участък. Мислели са, че след като ти си намерил Джон, значи ти си го убил, така ли?
— Нещо такова — уклончиво отговорих аз. — Но нямаха доказателства, така че ме пуснаха. Засега…
— Сигурно е било много неприятно.
— Не бих ти го препоръчал.
— Тук беше страхотна суматоха — сподели Даниел. — Гил е бесен. Мисля, че се ядоса както на онова между Джон и Франк, така и на убийството на Джон. Арт излезе на обяд и още не се е прибрал, а Рави прилича на подплашен заек. Само Даян се държи на ниво. И аз естествено.
— Разбира се.
— Хората наистина са изплашени. Първо Франк, сега Джон. Следващият може да е всеки от нас. Всъщност най-вероятно ще си ти.
— Много ти благодаря, Даниел. За твое сведение вече съм се замислял над подобна възможност.
— Пази се, Саймън. — Този път думите на Даниел прозвучаха напълно сериозно.
— Е, не бих могъл да сторя кой знае какво — въздъхнах аз. — Но ти би могъл да ми направиш една услуга.
— Казвай — не се поколеба той.
— Можеш ли да изровиш някои неща за „Био-уан“? Трябва ми повече информация.
— „Био-уан“? Не виждам връзката.
— И аз не съм сигурен. Нали знаеш, че Лиза беше уволнена от „Бостън пептидс“?
— Да, Арт ми подхвърли. Честно казано, изглеждаше някак… доволен.
— Мръсник — промърморих на себе си аз.
— Като се видите, кажи й, че страшно съжалявам за случилото се.
— Малко вероятно е да мога да й го предам — казах аз. — Тя се върна в Калифорния.
— О… — възкликна Даниел. — Това не е добре.
— „Не е добре“ звучи меко казано — съгласих се аз. — Както и да е… уволнили са я, защото задавала на Томас Иневър неудобни въпроси за чудотворното лекарство на „Био-уан“.
— Е?
Наведох се напред.
— Джон ми телефонира, преди да бъде убит. Беше оставил съобщение на телефонния ми секретар. Каза, че намерил нещо за „Био-уан“, което можело да ме заинтригува. Затова отидох да го посетя в събота вечер.
— Но така и не можа да разговаряш с него, нали?
— Да.
— Ясно-о… И какво за „Био-уан“ може да те заинтересува?
— Големият ми проблем е, че не знам нищо. Става ли там нещо интересно? Нещо, което може да има отношение към смъртта на Франк и Джон?
Даниел сви рамене.
— Като например?
— Ами може би нещо нередно покрай неуроксила. Все пак точно такива въпроси е задавала Лиза на Иневър.
— Не мисля — неочаквано ми възрази Даниел. — Нали знаеш, че финансовите разчети ги правих аз. Е, мога да ти кажа, че още на предварителната фаза не намерих нищо съмнително около това лекарство. Точно обратното — по общо мнение, то се ползва с голям успех по време на клиничните изпитания. Хората са уверени, че всичко ще бъде наред.