— О, интересуваше се колко добре ти виси, Даниел — отговорих аз. — Но не се безпокой, няма да й кажа, обещавам.
— Кажи й, че е добре дошла да го провери лично. — Даниел се усмихна на редиците числа върху екрана на монитора. — По всяко време.
4.
Излязох от офиса в шест — доста рано за мен — и тръгнах пеша към къщи. Пътят минаваше от Финансовия квартал през Комън до Бийкън Хил. Вечерта бе топла за началото на октомври и имаше много хора: разхождаха се без да бързат, по тениски или ризи с къс ръкав. Вече бе имало една-две по-студени нощи и листата по дърветата бяха започнали да пожълтяват.
Вървях бавно, опитвах да се отпусна и се радвах на ласката на последните слънчеви лъчи. Няма никакво съмнение, че в Бостън есента е най-добрият сезон. А най-лошият е зимата. Само след два месеца щях да се боря със студа, за да се добера до вкъщи.
В Бийкън Хил както обикновено бе спокойно. Разминах се с някаква нещастница, повела четири кучета от Комън обратно към собствениците им, и вежливо се усмихнах на един мъж, който се възмущаваше на глас на „кучия син“, заел две места за паркиране с една кола. Паркирането и кучешките изпражнения са двата най-големи проблема на Бийкън Хил. Съгласен бях с общото мнение по единия, не разбирах другия, но в квартал като този най-разумно е да държиш подобно мнение за себе си.
На средата на склона отдясно на пътя живееше Гил: стилна градска къща на Луисбург Скуеър, там където бяха може би най-скъпите частни парцели в Ню Ингланд. Нашият апартамент обаче бе в „плоската“ част на хълма, долу в ниското, почти в края на симпатична малка уличка, където редките стълбове на уличното осветление се гушеха сред зеленина.
Току-що си бях извадил бира от хладилника, когато се прибра и Лиза.
— Много рано — удивих се аз.
— И ти — отговори ми тя и ме дари с целувка. — Но е хубаво, нали? — Прегърна ме. — Какво има? Лош ден?
— Ужасен.
— О, не… Какво се е случило?
Извадих бира и за нея и седнахме заедно на дивана. Тя се сви под ръката ми, а аз й разказах за оперативката, за начина, по който Франк ме бе унизил, и за позицията, която бях заел. После й разказах за реакцията на Крейг. Цял ден бях чакал с нетърпение момента, когато ще разкажа всичко на Лиза.
Когато свърших, тя избухна:
— Не мога да повярвам, че татко е постъпил така! Веднага ще му се обадя.
— Не, недей.
— Саймън! Той не може да се държи с теб на работа по този начин. Това просто… просто не е прието. — Тя се измъкна от прегръдката ми и тръгна към телефона.
— Недей, Лиза — повторих аз. — Само ще усложниш нещата.
Но тя вдигна слушалката. Сложих пръст на вилката.
Лиза ме погледна и като че ли малко се поуспокои.
Притеглих я към себе си и я прегърнах.
— Много ми е приятно, че си толкова загрижена — казах. Наистина ми беше приятно. Ако имах нужда от нещо, то бе Лиза да застане така решително на моя страна. — Досега някак успявах да удържа отношенията между нас в службата на чисто професионална основа. Бих искал нещата да си останат такива.
— Окей — неохотно се съгласи тя. — Обзалагам, се, че не му е станало приятно като те е видял с Даян. Но прекалява. Непростимо е да се държи с теб по този начин.
— Вярно, не би трябвало — съгласих се аз, взех бирата си и отпих дълга глътка. — Гил иска да разговаря с мен утре.
— Как смяташ да се държиш?
— Не знам. Може би трябва да подам оставка. Нали обещах парите на Крейг. Всъщност двамата с Франк му ги обещахме. И сега Гил очаква от мен да затворя кранчето. Не виждам как мога да си затворя очите.
— Крейг не може ли да намери парите от друго място?
— Едва ли друга инвестиционна фирма ще го погледне, ако „Ревиър“ се оттегли от него по такъв начин — поклатих глава аз.
— А клиентите? В света на биотехнологиите малките фирми винаги сключват сделки с големите фармацевтични компании, които пласират продукцията им.
Обмислих идеята.
— Може да се опита. Ще бъде трудно, но определено си заслужава. — Лиза отпи от бирата си. — За какво си мислиш?
Тя мълчеше. Чаках.
— Наистина ли искаш да напуснеш? — попита ме тя накрая.
— Не. Но мисля, че се налага.
— Но искаш ли? Искам да кажа, готов ли си да се предадеш?
— Изобщо не искам да се предавам — казах аз. — Но понякога обстоятелствата се извъртат по такъв начин, че единственото достойно нещо, което ти остава, е да се махнеш. Опасявам се, че случаят е точно такъв.