Пауза.
— Добре — неохотно се съгласи тя накрая. — Ще й кажа. Но тя е много разстроена. Не ми се вярва да ти се обади.
— Много ще ти благодаря, ако опиташ.
— Добре. Ще й предам. Дочуване, Саймън.
Затворих. Бях спокоен, че Ан ще предаде съобщението ми. Но не бях никак уверен как щеше да реагира на желанието ми Лиза. От друга страна, не можех да стоя и да чакам от нея отговор, който така и можеше да не дойде никога. Но какво друго можех да направя? Как бих могъл да разкрия сам игрите около лекарството?
Седях и гледах с празен поглед в пространството, когато отговорът внезапно изплува в съзнанието ми.
Трябваше да поговоря с някой, който го взема.
Взех влака за Бруклайн. Намерих дома на леля Зои и позвъних на вратата. След малко ми отвори тя и топло ми се усмихна.
— Колко се радвам, че си дошъл! — възкликна тя. — Влез де, влез. — Тя се обърна и извика: — Карл! Имаме гост!
Карл се появи в коридора:
— Саймън! — изненада се той. — Как е Лиза?
— Добре — излъгах аз, без да ми мигне окото, възхищавайки се на ловкия начин, по който бяха успели да скрият, че леля Зои не е успяла да ме познае.
Влязохме в дневната. Последния път, когато я бях виждал, тук беше претъпкано с приятели на Франк, дошли да почетат паметта му. Стори ми се, че още виждам следи от този ден. Огледалото в единия ъгъл беше покрито с черен воал, а снимките върху пианото бяха пренаредени така, че сега отпред бе сложена фотография на Франк като младеж. Всъщност едва сега, като се загледах в леля Зои, видях приликата между нея и покойния й брат: и тя също бе висока, с дълги крайници и със същите мили бадемови очи. Излъчваше някаква топлина, която те караше да искаш да си близо до нея. Сега разбрах защо е любимата леля на Лиза.
Зои направи кафе и тримата подхванахме разговор за това-онова. Казах им, че Лиза е в Калифорния във връзка с научен проект, и не навлязох в по-големи подробности. Имах късмет, че бях заварил Карл, който, както се оказа, се готвел да тръгва за колежа. Бях доволен от присъствието му, макар че Зои май нямаше проблеми с воденето на общ разговор и не губеше нишката му. Ако се изключеше добре прикритото й объркване в самото начало кой съм, не забелязах никакви признаци, че мозъкът й бавно умира.
След няколко минути насочих разговора към целта на идването си.
— Предполагам помните, че моята фирма стои зад „Био-уан“ — компанията производителка на „Неуроксил-5“? — започнах отдалеч аз.
— О, да, наистина — сети се Карл.
— Бих искал да ви попитам забелязвали ли сте някакви проблеми, откакто Зои е започнала да го взема?
— Не знам такова нещо. А ти, мила? — обърна се към нея Карл.
— Не — потвърди тя. — Разбира се, трябва да ходя на изследване в болницата доста често, за да могат да следят как ми се отразява. Но засега не са забелязали никакви странични ефекти или поне не са ми казали, че има такива. Откакто се обади Лиза, внимавам за опасни симптоми, но се чувствам добре. Всъщност добрата новина е, че положението ми престана да се влошава. — И тя се почука по слепоочието.
— Това е прекрасно — казах аз и отпих от кафето си. — Спомена, че Лиза ти се е обаждала.
— Да — каза Карл. — Миналата седмица. Реших, че си дошъл по този повод.
— Не съвсем — запънах се за малко. — Както ви казах, тя в момента е в Калифорния. Не ми е казвала, че е ви се е обаждала. — Усмихнах се неспокойно.
Карл за миг ме погледна малко странно.
— Спомена, че не била сигурна, но се безпокояла да не би „Неуроксил-5“ все пак да има опасни странични ефекти. Когато настоях да се изясни, тя се извини, че не можела да навлиза в подробности. На мен ми прозвуча като предчувствие. Зои и аз обсъдихме въпроса с нашия лекар и взехме съвместно решение да продължим с лекарството. Все пак то явно действа на Зои, а лекарят ни увери, че Комисията за контрол над лекарствата контролира отблизо тези изследвания, така че ако имало вредни странични ефекти, веднага щели да го уведомят.
— Може би ти знаеш нещо, Саймън? — попита ме Зои и за миг на лицето й се изписа загриженост.
Зачудих се как да й отговоря.
— Не бих казал. По-скоро имам подозрение във връзка с някои събития от моята работа. Но не разполагам с никакви твърди доказателства.
— А имаш ли поне някаква представа за какъв страничен ефект става дума? — настоя тя.