Завъртях отрицателно глава:
— Не, Зои. Съжалявам. Нали точно затова те питах дали нещо не ти е направило впечатление.
Зои се обърна към съпруга си:
— Просто не знам, Карл… Дали да не спра да го вземам?
Карл взе ръцете на жена си в своите.
— Когато Франк ни спомена за това лекарство, той ни даде и надеждата, че ще можем да се преборим с тази болест. Не искам да се отказвам от тази надежда. Да, вярно, може и да не успеем. Може дори да се окаже опасно. Но ние просто нямаме друг избор.
Зои погледна с обич съпруга си и се обърна към мен.
— Карл е прав. Не искам да изкуфявам допълнително. — Тя се усмихна на собствения си израз. — Но ако научиш нещо, обади ни се, моля те.
Обещах да се обадя и си тръгнах.
27.
Вечерта си тръгнах пеша за дома. Беше ясно, студено и на всичко отгоре ветровито. Закопчах сакото си и сгуших рамене. Всички други по улиците бяха с палта. Сутринта се бях поколебал как да изляза, но сега ставаше ясно — до края на зимата само с палто. А краят беше далеко.
Запитах се дали следващата пролет ще имам удоволствието да се разхождам из Комън, или ще надничам иззад решетките на някакъв затвор в очакване на делото. И дали Лиза ще ме чака наблизо, или ще си стои на хиляди мили в далечната Калифорния, в сладки грижи как да устрои новия си живот.
Беше казала, че в „Био-уан“ има нещо гнило. Но какво бе то? И как можех да разбера кое е?
Дълбоко замислен завих от Чарлз стрийт към плетеницата малки живописни улички, съставляващи основата на Бийкън Хил. Стигнах до моята улица и тръгнах по нея. Около мен бе тихо и спокойно. Чакаше ме празен апартамент. Спомних си с каква сладка тръпка се бях прибирал след работа у дома, надеждата, че Лиза може да ме е изпреварила, предвкусването на уюта на вечерта заедно, който щеше да разсее напреженията от десетте часа в офиса.
Край на това.
Поспрях да бръкна в джоба си за ключовете. Извадих ги непохватно и ги изпуснах. Наведох се да ги взема.
В следващия миг чух три остри изпуквания вдясно от мен и по главата ми се посипа прах от разбита тухла. Малки парченца се забиха в лицето ми. Извъртях се и без замисляне се хвърлих на паважа зад един паркиран джип. Последваха още няколко изстрела и звук на куршуми, забиващи се в металната броня на джипа. Чу се пръсване на разбито стъкло.
Заврях се пълзейки под колата, притиснал тяло в опит да се слея с уличната настилка. Лицето ми пареше. Тишина. Ако в този момент стрелецът излезеше от скривалището си, за да ме довърши, щях да съм абсолютно безпомощен. Напрегнах слух, но оглушителните удари на сърцето ми ми пречеха да чуя каквото и да било. След това чух бързи леки стъпки от другата страна на улицата. Дявол да го вземе!…
Измъкнах се изпод колата, приклекнах и се стрелнах по улицата, използвайки заслона на другите паркирани коли. Недалеч изрева форсиран двигател. Автоматен откос се заби в прозорците над главата ми. Посипаха се стъкла. Близко, опасно близко…
Колата рязко ускори по улицата. Нови изстрели — този път от пистолет. Изсвистяване на спирачки, затръшване на врата на кола, крачки на бягащ човек. Спрях и надникнах иззад мотоциклета, зад който се бях скрил. Видях кола — беше спряла по средата на улицата с широко разтворени врати.
След няколко секунди от всички посоки завиха сирените на полицейски коли и минута по-късно улицата представляваше стълпотворение от бляскащи светлини и хора в униформи. Младеж по джинси и черно спортно сако изтича към мен.
— Добре ли сте?
Веднага го познах. Беше латиноамериканецът — онзи, който ме бе следил в Комън преди няколко седмици.
Изправих се.
— Да, мисля, че съм добре.
Чувствах лицето си топло и влажно. Докоснах го с пръсти. Кръв.
— Улучиха ли ви?
Поклатих глава:
— Не, това е мазилка. Благодаря. — Насилих се да се усмихна.
— Няма защо. За нещастие онзи май се измъкна. Беше професионалист, а вие извадихте голям късмет.
Нямах никакви съмнения в това. Бях извадил късмет, точно както се бе случило и в Армаг, когато куршумът бе пръснал лицето на Бинс вместо моето. Този път поне никой не бе пострадал заради мен.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва вдигнах изпуснатите ключове. Изправих се и направих няколко дълбоки вдишвания, за да усмиря сърцето си, което биеше лудо. Влязох в апартамента и си налях щедра доза уиски. Предложих и на спасителя си, който естествено отказа.