Казваше се Мартинес. Зададе ми стандартните въпроси дали знам нещо и известно ли ми е кой би могъл да стреля по мен, но се виждаше, че го прави проформа. През следващия час се изсипаха маса хора: Коул — бостънският партньор на Махони, лекар от бърза помощ, който се погрижи за лицето ми, и още няколко. Накрая се появи и самият Махони.
— Значи са стреляли по вас? — жизнерадостно се осведоми той.
— Мисля, че може да се нарече така — изморено отговорих аз.
— Колко хубаво, че бяхте под наблюдение.
— Не знаех, че разполагам с личен бодигард. И от колко време продължава този цирк?
— О, към три седмици. Но не непрекъснато. Следенето на хора е скъпо занимание.
— Е, радвам се, че тази вечер не сте решили да правите икономии.
Махони седна. Мартинес без подкана извади бележник.
— Някаква идея кой може да е стрелял по вас?
— Приятелят ви каза, че бил професионалист. Лично аз не познавам професионални убийци. Всъщност, като се замисля, не мога да си спомня нито един мой познат с полуавтоматично оръжие. — „С изключение на Арт Алтшуле“ — проблесна в съзнанието ми, докато отговарях.
Махони почувства моментното ми поколебаване.
— Какво има?
Разказах му за интереса на Арт към оръжията.
— Ще проверим това — обеща той. — Има ли нещо друго, което би трябвало да знаем за господин Алтшуле?
— Не, не мога да се сетя. Освен че не ме харесва.
Махони повдигна вежди.
— И защо така?
— Защото задавам неудобни въпроси.
— Относно?
— „Био-уан“ например.
— „Био-уан“ значи? — Махони ме изгледа втренчено. — Сделката, за която Джон Чалфонт е искал да говорите.
— Именно.
— И какъв е проблемът с „Био-уан“?
— Не знам. Точно за това разпитвах Арт. А вие не знаете ли?
Разпитът на Махони започваше да ми омръзва. Раздразних се. Току-що бяха стреляли по мен, нервите ми още бяха опънати до скъсване и макар на пръв поглед да ми задаваше правилните въпроси, някак не можех да се отърся от усещането, че се опитва да разбере по какъв начин съм успял да организирам това нападение над себе си.
— Както ви е известно, водим разследване — засегна се от тона ми Махони. — Ако допуснем, че сте били обект на атака от страна на наемен убиец — продължи той, — кой мислите, че може да го е наел?
— Нямам ни най-малка представа. Може би все пак това е човекът, който е убил Франк и Джон, не мислите ли?
— Но това е човек, с когото и двамата са се познавали. Защото и двамата са убити в гръб. Сега сме изправени пред съвсем друг стил на действие.
Свих рамене. Бях капнал.
— Добре, вие сте детективът. Аз съм само жалкият нещастник, по когото са стреляли.
— Не сте ли свикнали вече? — попита ме Махони с влудяващата си полуусмивчица.
Без съмнение намекваше за службата ми в Северна Ирландия. Кипнах вътрешно, но се овладях. Изгледах го на свой ред, без да казвам нищо.
Махони стана.
— Е, няма никакво съмнение, че пак ще говорим — отбеляза той и си тръгна.
Мартинес обезпокоено ме погледна и го последва.
Въртях се дълго в леглото. Когато накрая се унесох, сънят ме пренесе по улиците на Западен Белфаст. Стените на къщите наоколо бяха буквално скрити под надписи. В действителността службата ми там се бе състояла в опъващо нервите очакване на изстрела, който така и не идваше, в свикването с това очакване и в смъртта на ефрейтор Бинс. В съня ми улиците бяха по-широки, не предлагаха никакво прикритие и аз знаех, че снайперистът лежи зад прозореца на изоставената къща на петдесетина метра от мен. Кой знае защо, трябваше да продължа нататък, към къщата, а краката ми ставаха все по-тежки и по-тежки. Естествено, не можех да се обърна и да избягам, но крачките ми ставаха все по-къси и по-къси. Накрая ми се прииска да стигна най-сетне до проклетата къща и да става каквото ще става.
И изведнъж се събудих и мозъкът ми направи салтомортале по границата между съня и действителността. Времето се разтегли, минутите се превърнаха в часове, а нощта се разтегли във вечността. После пак трябва да съм заспал, защото отново се озовах на онази улица. Това се потрети и към пет и половина най-сетне отказах да се измъчвам повече. Измъкнах се недоспал от леглото. Главата ми бучеше. Съзнанието ми бе размътено. Погледнах през прозореца на дневната. Долу, пред блока, имаше паркирана синя кола, а единият от двамата мъже в нея бе толкова наблюдателен, че дори забеляза помръдването на пердетата. Махнах му с ръка и той вежливо ми кимна. Махони бе имал добрината да ме остави под наблюдение поне за през нощта.