Знаех, че ситуацията е сложна. Някой искаше да ме убие. Някой с възможности и контакти, достатъчно добри, за да наеме човек, разполагащ с автоматично оръжие. Нямаше съмнение, че пак щяха да опитат. Съмнително беше дали щях да оживея до края на седмицата.
Надявах се Махони да се залови с „Био-уан“. Макар да ме мразеше и да умираше от желание да ми предяви обвинение в убийство, той не беше глупав. Но можех ли да разчитам на него да оправи тази каша, преди да съм получил куршум в мозъка? С тръпка си спомних какви поражения нанася подобен изстрел.
Не бях сигурен и колко дълго ще мога да разчитам на охраната на полицията, както и дали тя е достатъчна гаранция срещу достатъчно мотивиран убиец.
Пристигнах на работа рано, към седем часа. Обикновено никой не се появяваше преди осем без четвърт. Първи идваха по правило Даниел и Даян, а повечето от останалите се точеха между осем и осем и половина. Но аз исках да съм свършил преди да ме е забелязал някой.
Така че отидох направо в офиса на Арт. Масивен дървен шкаф за документация с пет чекмеджета, носещи надпис „Био-уан“. Заключени. Проклятие!
Огледах се за ключ. Не можах да го намеря.
Всички останали шкафове, кантонерки и чекмеджета бяха отключени, но в тях нямаше нищо интересно.
Опитах писалището му. И неговите чекмеджета бяха заключени. Много странно. Хората в „Ревиър“ обикновено не си заключваха бюрата. Дръпнах няколко пъти безрезултатно. Виждаше се, че ключалката нищо не струва, и бях сигурен, че ако имах малко опит, можех да я отключа за секунди. Само че бях пълен лаик.
Хрумна ми нещо. Върнах се при моето бюро, проверявайки по пътя колко е часът. Осем без двайсет. Още никой не бе дошъл. Отворих горното чекмедже. В задния ъгъл, където криех резервните ключове от дома, беше и комплектът ключове за моето бюро. Никога не го бях използвал. Взех ги и бързо се върнах в кабинета на Арт.
Нито един от ключовете не стана.
Седнах на стола му и се загледах в бюрото. Синът му злорадо се хилеше срещу мен. До поставената в рамка фотография имаше кутийка с кламери.
Извадих един, изправих го и зачовърках с него в ключалката. Цели две минути въртях насам-натам, без идея какво трябва да правя. Естествено и без резултат.
Погледнах тревожно часовника си. Осем без петнайсет. Вече не трябваше да съм тук, трябваше да седя зад моето бюро. Огледах се, за да се убедя, че оставям всичко както го бях заварил, и се измъкнах.
И точно навреме. Разминахме се с Арт в коридора.
— Добро утро! — поздравих го аз с предизвикателна жизнерадостност.
Както му беше навик, той просто изсумтя.
Седнах на работното си място и се замислих какво да направя. Не можех да разбия бюрото му, за да се добера до папките — това беше повече от ясно. Но исках да знам какво крие в тях.
Единственият човек с ключ беше Арт. И не виждах как мога да го убедя да ми го даде „за малко“.
Освен ако…
Проверих за кой ли път колко е часът. Осем без пет. Стори ми се, че чух идването на Даян, но никой друг още не бе дошъл.
Върнах се при офиса на Арт и почуках.
— Да? — Пиеше кафе и преглеждаше „Уолстрийт Джърнал“.
— Би ли ми дал назаем ключовете за склада? — „Складът“ беше големият шкаф зад бюрото на пропуска, където съхранявахме най-ценното ни офис оборудване: компютърни аксесоари и така нататък.
— Вземи си го от Кони.
— Още я няма.
— Заключен ли е?
— Да — излъгах аз.
— Нали никога не го заключваме?
Свих рамене.
Арт изсумтя недоволно и извади връзката от джоба си. Поигра си с един от ключовете, опитвайки се да го свали от ключодържателя. Дявол да го вземе! Трябваше ми цялата връзка.
— Ще ти ги върна веднага — казах аз.
— Добре. — И Арт ми хвърли ключовете.
Улових ги във въздуха, излязох и проверих склада. Беше си отключен. Взех асансьора, слязох долу, излязох на улицата и на бегом отидох до малкия железарски магазин зад ъгъла. На връзката имаше три ключа, които приличаха на ключове за шкаф. Поръчах да ми направят копие и от трите.
Стори ми се, че времето лети, но в крайна сметка се озовах отново горе, в офиса на „Ревиър“. Почуках на вратата на Арт и му върнах ключовете. Той, естествено, говореше по телефона. Сложи ръка на слушалката и попита: