— Продължавам да се опитвам да разбера кой е убил Франк и Джон — обясних аз. Бях решил да не навлизам в детайли относно „Био-уан“ пред Гил.
— Това не е ли работа на полицията?
— Така е, но те не я вършат както трябва.
— Това е твое мнение. Но предмет на моята загриженост са не те, а ти! — И той обвинително ме посочи с пръст. — Наложи се да изпратя Арт вкъщи — не мога да допусна тук да се навъртат хора, които размахват оръжие. Казах ти преди няколко дни колко важен си ти за тази фирма, обясних ти, че вече си ни по-нужен, отколкото досега, а ти какво направи? Душиш наоколо, влизаш в конфликт с един от партньорите и заплашваш бъдещето на фирмата! — Гил беше почервенял. Никога не го бях виждал толкова ядосан.
— Някой снощи се опита да ме убие — казах аз безизразно.
— Какво?!
— Някой стреля по мен, когато стоях на входа на блока. Не знам как не ме улучиха.
Гил замълча, явно останал без думи. После тихо, но решително заговори:
— Ти имаш своите проблеми, Саймън, аз имам своите. Прави каквото трябва да правиш, а аз ще направя нужното, за да оцелее фирмата. Но не мисля, че можеш да си ни от полза. От този момент нататък вече не си съдружник. Моля те, напусни сградата незабавно. Веднага!
— Гил…
— Казах веднага! — Гил заплашително се изправи и се наведе напред, опрял длани на плота. Цялото му тяло трепереше.
— Добре — въздъхнах аз. — Тръгвам си.
28.
Докато се прибирах у дома, поглеждах от време на време зад гърба си. Някой ме следеше — руса жена по джинси и подплатено яке. Държеше се на трийсетина метра зад мен и не полагаше никакви усилия да остане незабелязана. Полицайка, реших, макар че не можех да съм сигурен. Обърнах се и й махнах с ръка. Тя спря, запали цигара и продължи внимателно да ме наблюдава.
Мислите ми бяха в хаос. Спречкването с Арт бе опънало до крайности без това опънатите ми нерви. Това, че един алкохолик бе размахвал под носа ми заредено оръжие, ме бе изплашило до смърт, макар че Арт сигурно беше опасен първо за себе си, а чак после за мен.
Яд ме беше и на Гил. Не че не разбирах положението, в което се намираше. Ровенето из бюрото на колега не съвпадаше с неговото разбиране за етични отношения. — На всичко отгоре „Ревиър“ беше в много сериозно положение и аз с нищо не помагах на компанията. Той се бе държал човешки с мен, а аз го бях предал.
Но подкрепата на Гил беше важна за мен. Той ми бе повярвал в един момент, когато другите не знаеха какво да мислят, беше ми предложил подкрепата си тогава, когато ми бе особено нужна. Беше почтен човек и аз го уважавах. А ето че сега изведнъж бе пожелал да няма нищо общо с мен.
Не знаех дали някой ден Гил ще пожелае да ме върне във фирмата. Работата в „Ревиър“ ми бе доставяла огромно удоволствие и аз не исках да си тръгвам — най-малко от всичко по този начин. Само преди месец „Ревиър“ бе означавала всичко за мен. И все още продължаваше да е важна — макар и като връзка с безгрижното минало. Само дето бъдещето не изглеждаше толкова светло. Без жена, без работа и ако не внимавах много — с куршум в черепа. Просто не можех да си позволя да седя и да чакам. Трябваше бързо да разкрия убиеца на Франк и Джон и да го разоблича преди да се е добрал до мен. Едва тогава можех да мисля за връщане към някакъв по-нормален живот.
Когато влязох в апартамента, индикаторът на телефонния секретар мигаше. За един безумен миг си помислих, че може да е Лиза. Не беше тя.
— Здрасти, Саймън, обажда се Кели. — Гласът й, обикновено силен и уверен, звучеше странно потиснато. — Търсих те на работа, но ми казаха, че си излязъл и няма да се връщаш. Искам да поговорим, ако е възможно. Обади ми се.
Веднага набрах номератора на „Бостън пептидс“ и без забавяне ме свързаха. Кели обаче не искаше да ми каже за какво иска да разговаряме. Уговорихме се да се обядваме заедно в едно заведение до Харвард Скуеър — на безопасно разстояние от погледа на колегите й.
Оказа се вегетариански ресторант, претъпкан с изгладнели студенти. Бях подранил, но Кели вече ме чакаше отвън и нервно пушеше. Поздравихме се без особен ентусиазъм и без да говорим се наредихме в края на опашката, проточена до щанда, където приготвяха храната. Изчакахме чинно реда си, аз си избрах салата, Кели — нещо запечено в питка, и седнахме на единствената свободна маса.