— Виж, ако си решил да напуснеш — напускай. Доколкото разбирам, проблемът ти е сериозен. Можеш да избягаш от него, но можеш и да се опиташ да го решиш. Въпрос на избор.
Изслушах я търпеливо.
— Говориш за „бягство“… Според мен напускането е достойният изход от положението. Изходът, който изисква известен кураж.
— Напускането си е напускане — въздъхна Лиза. — Не се опитвам да те убеждавам да забравиш за обещанието си пред Крейг. Да, вярно е, че си го изоставил в трудна ситуация. Може да не е по твоя вина, но все пак косвено си станал причина той да изпадне в много трудна ситуация. Може би си морално задължен да му помогнеш да се измъкне от нея.
— „Нет коп“ е вече история.
— Още не е — възрази Лиза. — Не си спомням да съм виждала толкова целеустремен човек колкото Крейг. Умен е. И ти си умен. Предполагам, че двамата ще измислите някакъв изход.
Вярата й в мен бе трогателна. И в случая напълно неуместна.
— Ще помисля по въпроса.
Иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката и чух чистия английски изговор на сестра ми.
— Хелън! Кое време е там? В Лондон сега не е ли посред нощ?
— Не можах да заспя. И реших, че моментът е удобен да те намеря у вас. — Гласът й издаваше, че е изморена. Изморена и обезпокоена.
— Какво има? — попитах. Новините явно бяха лоши. На Хелън се случваха само лоши неща.
— Днес разговарях с адвокатите. Те смятат, че можем да обжалваме. Не знам какво да предприема.
— Но нали загубихме делото. Какво ги кара да мислят, че можем да го спечелим, ако обжалваме? Или ги интересува само хонорарът?
— Изровили са две вещи лица, които ще свидетелстват, че лекарят се е отнесъл небрежно. Експертите са добри. Уважавани. След имената им има цял куп съкращения на титли.
— И ще трябва да им се плати, естествено.
— Разбира се. Както и на адвокатите. Особено на онзи, който ще ни представя на делото. Няма да ти казвам сумата.
Нямаше смисъл. Досега Хелън вече бе изхарчила по делото скромните си спестявания. Както и аз своите. И дори тези на Лиза. Трябваше да изплащам и заема си за следването в бизнес школата. Делото бе погълнало цели шейсет и пет хиляди лири. И след всичко това Матю все още имаше церебрална парализа, а Хелън се бе видяла принудена да зареже кариерата си в телевизионна компания. Вместо това се беше хванала като секретарка на половин работен ден, за да може да отделя повече време за него.
— Говори ли с Пиърс?
Пиърс беше бащата на Матю — неуспял телевизионен сценарист, изчезнал от живота на Хелън преди да се роди момчето.
— Какъв смисъл има? Той не се интересува, няма пари, а и не го бива за нищо.
— А мама?
— Само това ми липсва! Не съм говорила с нея от половин година.
Майка ни, лейди Ейот, не бе затаила неодобрението си от решението на дъщеря й да роди, без да се е омъжила. Освен това и тя нямаше пари.
— Какво смяташ да правиш? — попитах я.
Хелън въздъхна, после каза:
— Ако спечелим, можем да разчитаме на голямо обезщетение. Достатъчно голямо, за да мога да се грижа за Матю. Ще ни платят и разноските, така че ще мога да ти изплатя дълга си.
— Това не е толкова важно.
— За мен е важно.
Важното сега бе как Хелън щеше да се грижи за сина си без съпруг, без пари и без работа. Това бе големият въпрос. Много обичах по-малката си сестра. Тя бе имала сурово детство. И заслужаваше нещо по-добро от това, което й предлагаше животът.
— А ако пак загубим?
— Вече загубих всичко, така че не ми пука — каза Хелън. — Сега се безпокоя за теб. Не трябваше да те замесвам. Трябваше да им кажа, че не можем да си позволим да мислим за обжалване. Но… сега това е единствената ми надежда. Освен това реших, че… че няма да ти хареса, ако взема решение, без да те питам.
— Права си — казах аз. — Радвам се, че се обади. — Въздъхнах. — Но вече нямам нищо, Хелън. Направих всички заеми, на които можех да разчитам.
— Знам — простичко отговори Хелън.
Мълчание.
— Колко? — попитах накрая.
— Петдесет хиляди лири. Може би по-малко. Но трябва да имаме готовност за петдесет хиляди.
Седяхме, без да говорим, на хиляди мили разстояние един от друг. Трябваше да опитаме. Трябваше да намерим начин да опитаме.
— Не трябва да го решаваме веднага, нали? — казах накрая.