Направих си чай и прибрах пристигналата поща. В по-голямата част бяха рекламни листовки и всякакви боклуци, но на един плик адресът бе написан на ръка. Нямаше как да сбъркам този почерк.
Почеркът на Лиза.
Седнах на дивана и внимателно разпечатах плика. Не можех да събера решителност да го прочета. Едва ли щеше да бъде за „Био-уан“ — писмото очевидно бе изпратено преди майката на Лиза да бе успяла да й каже за обаждането ми и да й предаде моята молба. Можеше да бъде друг вид писмо — писмо, в което тя ми казваше, че се извинява, че адски съжалява, че й липсвам и че иска да се върне при мен.
Само че можеше да казва и съвсем други неща. Както и се оказа.
Саймън,
Имам новина за теб. Вчера си купих от аптеката теста, а днес посетих домашния ни лекар и няма никакво съмнение — бременна съм.
Сметнах, че си в правото си да узнаеш това едновременно с мен. Но трябва също и да те уведомя, че този факт с нищо не променя решението ми да остана далеч от теб в Калифорния. Искам да оставя зад гърба си Бостън, теб и смъртта на татко. Има проблеми, срещу които не мога да се изправя в момента: дали имаш пръст в убийството на татко и дали мога отново да ти вярвам.
И моите, и твоите родители се провалиха в отглеждането ни. Не бих искала това да се случи и на нашето дете. Надявам се тук в Калифорния да започна отначало и да създам нов живот както за себе си, така и за детето, което нося. Напоследък преживях ужасни моменти, сега поне най-сетне има за какво да живея.
Зная, че си се обаждал на мама. Моля те, не опитвай да се свържеш с мен. Имам нужда да бъда далеч от теб. Поне засега. Надявам се, че някой ден отново ще мога пак да те виждам и да говоря с теб, но това е в бъдещето.
Прочетох писмото отново и отново, за да съм сигурен, че съм схванал всичко. В главата ми се извиваше вихрушка от емоции. Изпитвах някаква първична радост, че ще ставам баща, че скоро на бял свят ще се появи мъничко създание, за което и аз съм допринесъл и което ще носи в себе си частица от мен.
Щях ли да го видя?
Не бяхме планирали деца. Дори не бяхме разговаряли за деца. Негласно бяхме оставили това за неопределеното бъдеще. Смятахме, че е източник на потенциален конфликт между двама ни, и искахме да го отложим.
И за мен, и за нея връзката между хора от различни националности и вероизповедания не беше проблем. По-скоро обратното — този съюз ни освобождаваше от различните традиции, в които бяхме израсли. Но деца? Знаех за себе си, че изпитвам силно желание да науча нашите деца да говорят с английски акцент, да получат образование в частни училища и да имат представа бегла, нищо повече — за догмите на английската църква. Не заради мен, а заради чувството ми на дълг пред моето семейство. Титлата ми, на която аз не обръщах никакво внимание, трябваше да бъде наследена, а с нея и част от традициите, в духа на които бях възпитан. Проблемът ли? Проблемът беше, че според мен Лиза изпитваше подобни, но обратни на моите чувства. Юдейството се предава по майчина линия.
Всичко това вече бяха само някакви чисто умозрителни съображения. Лиза бе бременна. Нямаше съмнение, че щеше да поиска пълни права над детето и щеше да го задържи при себе си в Калифорния. Колко болезнена ирония. Осъзнах, че наистина следвам традициите на моето семейство, състоящи се в това да се правят и изоставят деца по целия свят. Не за пръв път се запитах имам ли наистина братя и сестри, за които баща ми не ми беше казал. И за какво ми беше тази тъпа титла? Та аз не бях нищо повече от един повреден англичанин, който застрашава света с възпроизводство. Може би истинското щастие на това дете бе точно във възможността да се отърве от мен.
О, майната му! Изобщо не ме интересуваше дали децата ми щяха да бъдат англичани, американци, юдеи или индуси. Това, което бе важно, бе, че исках дете от Лиза. Чувствах, че от мен може да стане добър баща, и знаех, че тя ще е добра майка. Представях си как се смеем заедно, ние тримата… макар бебето да бе все още размито петно в съзнанието ми. Можехме да създадем здраво семейство, наистина можехме.
Стига Лиза да ми дадеше шанс.
Не изпитвах желание да се показвам на улицата излишно, така че си поръчах пица по телефон и седнах да напиша на Лиза писмо. Щях да й го пратя чрез майка й, естествено. Започнах няколко пъти, скъсах доста листа и накрая посрещнах с облекчение позвъняването на вратата. Беше Мартинес. Поканих го да влезе.
— Ще си вземеш ли? — посочих му аз пицата.
Той поклати глава.