— Гледам да се държа настрана от бързите закуски.
— Чудя се как е възможно при твоята работа.
— Е, това е предизвикателството.
Погледнах го. Беше слаб, но във форма.
— Седни. Съжалявам, че не те поканих по-рано, но не знам защо винаги съм си мислил, че ви е по-добре на улицата.
— Да, точно за това искам да поговорим.
— Така ли?
— Току-що се обади сержант Махони. Съобщи ни, че наблюдението върху теб се сваля. Според него вече нямало оправдание за подобен разход.
Изстинах. Досега не бях осъзнал колко уютно се бях чувствал под чужда закрила.
— Но нали му е известно, че някой се опита да ме убие?
— Ти си забравил, ставаше дума за проследяване, а не за охрана.
— Господи! — прошепнах аз.
— Честно казано, изобщо не би трябвало да идвам при теб — сподели Мартинес. — Не бих казал, че е общоприето да информираме заподозрения, че вече може да не се притеснява.
— Това ми е ясно. Добре, благодаря ти все пак. На Махони сигурно не му пука. Не могат да ме застрелят. — Мартинес сви рамене. — Нещо май не ме харесва, така ли е? — Мартинес отново сви рамене. — А ти?
— Аз съм тъпо ченге, което изпълнява каквото му наредят — отговори Мартинес и стана. — Но не ми харесва когато убиват невинни хора. Така че, ако нещо те изплаши, не се колебай, направо ми позвъни. — Той извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде. — И внимавай!
— Благодаря — отговорих аз, — ще се постарая.
Измъчих се, докато заспя. Онзи, който се бе опитал да ме убие, щеше да пробва пак. Това бе повече от сигурно. С полицията наблизо до мен може би имах някакъв шанс. Сега… бях обречен.
Може би Махони най-сетне ме бе задраскал от списъка на заподозрените. Не можех да повярвам, че тази възможност не е в състояние да ме зарадва. Бях сам в апартамента и изпитвах откровен страх, с които ми бе невъзможно да се преборя. Бях имал голям късмет, че стрелецът не ме бе улучил онзи ден. Но той щеше да опита пак. А аз нямаше къде да се скрия. Куршумът ми се струваше все по-неизбежен. Единственото, което ми хрумваше, бе да се заключа и да не мърдам никъде. Да сваля щорите, да живея на пица, да чакам и да се надявам.
Чувствах се дребен в леглото. И самотен. В нашето легло. Отчаяно желаех да усещам тялото на Лиза до моето, да мога да я прегърна и да потърся в нея ласка и кураж. С нея може би щях да мога да погледна смъртта в очите. Без нея… беше ми много трудно.
Поне щях да стана баща! Засмях се тихичко на себе си — с горчив, кух смях. Глупости! Та аз нямаше да преживея дори седмицата, камо ли девет месеца.
Станах и си налях чаша скоч. За момент уискито ме стопли и ме накара да се почувствам почти в безопасност. После излях остатъка в умивалника.
Напиване до несвяст не беше отговорът, от който се нуждаех. Ако исках да живея, ако държах детето ми да има баща, та макар и на хиляди мили от него, трябваше да направя нещо.
И то колкото можеше по-скоро!
29.
Рано на следващата сутрин си приготвих пътната чанта и извиках такси.
— За къде? — поинтересува се шофьорът. Беше индиец.
— Летище „Лоуган“.
Нямаше големи задръствания и имах възможност да поглеждам назад през рамо по целия път. Не видях някой да ни следи, но можех ли да бъда сигурен? Скоро наближихме летището. Изкушавах се да наредя на шофьора да ме откара до терминала за заминаващи по международните линии и да взема първия полет за Лондон. В Англия щях да съм в безопасност — едва ли някой на три хиляди мили от мен щеше да ме възприема като сериозна заплаха.
Имах два избора: да избягам и да забравя за „Ревиър“, „Био-уан“ и Лиза. Или да изляза в нелегалност и да приема битката срещу неизвестните ми врагове, които и да бяха те. Едно нещо не можех да си позволя: да си седя в Бостън, докато някой не ме застреля.
Всъщност бях взел решението отдавна: не можех да избягам от Лиза.
Освен това нали паспортът ми бе в ръцете на заместник областната прокурорка.
Така че позволих на шофьора да ме остави пред терминала на заминаващите по вътрешни линии, огледах се за последен път, за да се уверя, че наистина никой не ме следи, и влязох в рент-а-кар офиса на „Херц“. Наех обикновен бял форд. Дадоха ми ключовете, открих колата на паркинга, качих се в нея, излязох на шосе 128, карах до първата отбивка за почиване и влязох в паркинга. Не бях забелязал някой да ме следи. Първата кола след мен се появи едва след две минути, затова реших, че съм в безопасност.