Потърсих обяснението на главоломния скок. Намерих материала: „Био-уан“ бе обявила подписването на маркетингово споразумение с „Вернер Уилсън“ — огромна фармацевтична компания. „Вернер Уилсън“ щяха да продават „Неуроксил-5“ в Съединените щати, както и „обещаващо ново лекарство срещу Паркинсоновата болест, разработено от Био-уан“. Несъмнено лекарството на Лиза — ВР56. Сделката бе сключена на изключително благоприятни за „Био-уан“ условия, макар да се споменаваше, че ще влезе в сила след успешното приключване на фаза три от клиничните изпитания на неуроксила, което се очакваше към края на следващия март. Следваше да се разбира, че „Неуроксил-5“ ще бъде доставян на лекарите от една от най-големите фармацевтични сили в страната. Аналитиците на Уолстрийт бяха раздухали с охота темата, фондовата борса бе реагирала по очаквания начин и котировката бе излетяла до небето. Само да знаеха…
Довърших закуската си, излязох на паркинга и се качих в малкия бял форд, който ми служеше и за офис. Обадих се на Даниел в „Ревиър“.
— Какво става, Саймън? Откъде се обаждаш?
— На път съм — уклончиво отговорих аз. — Виж, Даниел… Посетих няколко от клиниките, участващи във фаза три на клиничните изпитания. И вече мисля, че Лиза е била права. Има проблем.
— Боже господи! — възкликна Даниел. — Какъв проблем?
— Изглежда доста вероятно, че хората, вземали лекарството в течение на няколко месеца, получават инсулт.
— Ооо… — проточи Даниел. — Това не е никак хубаво.
— Никак.
— Видя ли котировката на „Био-уан“ от тази сутрин? — попита ме той.
— Да, шейсет и три.
— Ако това се разчуе, няма да се задържи дълго там.
— Едва ли. Но дръж това в тайна засега, Даниел. Нямам твърдо доказателство. Имам нужда от пълния комплект данни за клиничните изпитания от фаза две и списък на негативните странични ефекти, наблюдавани досега на фаза три. Сигурно има някакъв начин да се получи цялата тази информация от „Био-уан“. За бога, „Ревиър“ все пак е най-големият им акционер!
— Не знам, Саймън. Познаваш Томас Иневър.
— Важно е, Даниел. Открадни ги, ако трябва. — Мълчание в слушалката. — Даниел!
— Съжалявам, Саймън. Нещата загрубяха. Ти си уволнен. Убиват хора. Идеята да се открадне документация от „Био-уан“ не ми се струва гениална.
— Даниел! Моля те, това е изключително важно.
— Извинявай, Саймън. Трябва да излизам. Дочуване.
И мръсникът му с мръсник прекъсна разговора.
По дяволите! Изглежда, бях възлагал прекомерно много на приятелството с Даниел. Както обикновено, неговата първа грижа бяха собствените му интереси. Копеле!
Не бе станало дума за личния пакет акции на „Био-уан“, който Даниел притежаваше. При шейсет и три долара той сигурно най-сетне бе излязъл на печалба. Бях сигурен, че ще започне да продава. Направеше ли го след онова, което му бях казал, технически погледнато това можеше да се класифицира като злоупотреба с вътрешна информация, което се преследваше от закона, но това си бе негов проблем, не мой. Вече съжалявах, че съм му дал възможност да се измъкне от дупката, а той не бе пожелал да си мръдне пръста, за да ми помогне, но беше късно.
С кой друг можех да говоря? С Арт — изключено по принцип. Това се отнасяше и до Гил. Той съвсем ясно бе показал неудоволствието си от опитите ми да ровя около „Био-уан“. Сигурно щях да се обърна към него, когато разполагах с доказателството, но не и преди. Рави? Не го познавах чак толкова добре, че да разчитам на подкрепата му, а и ми се струваше по-вероятно той да се съобрази с позицията на Гил. А последното, което бях готов да направя в този момент, бе да се обърна за помощ към Даян.
Запалих двигателя и поех на север, към Кеймбридж. Спрях пред блестящата сграда на „Био-уан“. Информацията беше вътре, но как можех да се добера до нея? Бях видял с очите си мерките за сигурност. Нямаше как да ги заобиколя.
И тогава ми хрумна нещо. Обадих се на Крейг и го убедих да се видим следобеда в Марш Хаус.
Отправих се към Удбридж, напазарувах в Стар Маркет и тръгнах за Марш Хаус. Щеше да бъде върхът на глупостта да се върна в апартамента в Бостън, ако държах да остана жив. Марш Хаус ми изглеждаше подходящо място да се скрия за известно време. Макар че дори там нямаше да съм в пълна безопасност.