— Какво правиш? — изненадах се на реакцията му аз.
— Съставям писмо от името на Иневър, с което искам от „Клинични изпитания“ данните. Те ще ни ги изпратят. А ние ще ги прочетем.
След няколко секунди писмото беше изпратено. Все още беше рано. Трябваше да почакаме някой в отдел „Клинични изпитания“ да дойде на работа, да отвори новополучената поща, да събере данните и да направи нещо с тях.
Седяхме пред екрана и чакахме.
В 8:33 една от иконките на екрана замига, сигнализирайки постъпила поща. Отворихме съобщението.
Доктор Иневър,
Приложено Ви изпращаме обобщена справка за данните, които ни поискахте. Може ли да Ви изпратя разпечатка на останалото, или държите да получите електронната таблица на файл?
Към пощата бе приложена голяма електронна таблица. Изглеждаше доста изчерпателна.
— Добре, мисля, че искаме и останалото, нали? — намигна ми Крейг, докато подготвяше отговора.
Изпратихме посланието и зачакахме. Само че не пристигна нищо. Вместо това на екрана проблесна надпис „Съобщението е изпратено“.
— Какво съобщение? — недоумяващо погледнах аз Крейг.
Вместо отговор той прегледа съдържанието на файла „Изпратени съобщения“. Виждаше се, че последното съобщение до отдела е от Иневър с получател Джед.
Джед,
Какви са тези данни? Не съм ти ги искал. Кой ти каза да ми ги изпратиш?
— О-о… — каза Крейг, — май е време да се изпаряваме.
Той бързо копира съобщението от Джед заедно с приложената към него електронна таблица и се изключи от мрежата на „Био-уан“.
— Ще разберат ли, че сме били вътре? — обезпокоено попитах аз.
— Надявам се, не — въздъхна Крейг. — Но не бих рискувал да се включвам пак.
— Няма нужда. Сигурен съм, че онова, с което разполагаме, ще свърши работа.
Крейг се протегна и започна да прибира лаптопа и парчетата хартия, на които бе драскал цяла нощ.
— У дома ли се прибираш? — попитах аз.
— О, не. Ако вече не мога да изкарам една безсънна нощ пред компютъра, едва ли имам правото да управлявам цяла компания.
— Още веднъж ти благодаря за безценната помощ.
— Няма проблем — каза той и на прага се обърна към мен. — Гледай да останеш жив.
Залових се с данните от „Био-уан“ веднага — използвах моя лаптоп. Крейг ми бе дал парола за достъп до мрежата на „Нет коп“ по всяко време и от всяко място.
Информацията бе необозрима. Много от съобщенията в електронната пощенска кутия на Иневър имаха големи по обем приложения. Към всичко това разполагах и с обобщената справка на „Клинични изпитания“: електронна таблица с колони, натъпкани с числа. Ако това бяха обобщените резултати, любопитно какво ли щяха да представляват суровите данни. Информацията явно бе изчерпателна, само че не разбирах по-голямата част от нея. Трябваше да размишлявам над значението на всеки отделен документ. Това бе информация за специалист. За човек, който щеше да погледне, да отсее несъщественото с един поглед, да извлече интересното и значимото и да анализира за какво става дума.
Време беше да се видя с Лиза.
Бях отлагал физическата ни среща до момента, когато щях да разполагам с нещо конкретно, с доказателство, че не съм се променил, че още съм човекът, за когото се е омъжила, че не съм убил баща й. Освен това имах нужда от помощта й, ако исках да предотвратя смъртта на други невинни жертви на болестта на Алцхаймер.
Перспективата ме възбуждаше, но едновременно с това ме и плашеше. Бях уверен в способността си да убедя старата Лиза, че съм невинен, особено с целия този материал в ръцете си. Старата да, но новата — онази Лиза, която ми бе обърнала гръб, която бе изживяла тежък стрес след смъртта на баща си и която се бе постарала да види в мен виновния за всичко? Не, по отношение на тази Лиза не бях толкова сигурен.
От разговора с Кели бях научил, че странното й поведение донякъде се обяснява с вземането на ВР56. Не само донякъде, може би в по-голямата си част. Ако бе спряла лекарството след преместването си в Калифорния, може би щеше да чуе гласа на разума.
Оставаше ми да се надявам.
Написах бележка от една страница, запечатах я в плик, събрах си багажа и излязох. Отидох с форда до летището и го оставих на паркинга. Имаше свободни места за следващия полет до Сан Франциско, така че два часа по-късно вече бях във въздуха.