— Но искаш и нещо повече, нали?
— Да — признах аз. — Така е, но по-важно е това, което ти казах — то може да докаже правотата на Лиза. И което е още по-важно — може да спаси човешки живот! Научи ли за леля Зои?
— Не — сепна се Ан. — Какво се е случило?
Не бях изненадан, че Карл не й се бе обадил. След развода Зои и Ан не бяха поддържали интензивни връзки. Бяха се видели едва на погребението.
— Получи инсулт — информирах я аз. — Според Карл, това е краят.
— О, не!
— Вземала е „Неуроксил-5“. Станала е жертва на „страничен ефект“. Има и други застрашени. Много… Познаваш Лиза. Знаеш колко важно би било за нея да не допусне това.
Ан наля кафе и седна. Отпихме по глътка от парещата ароматна течност, без да говорим. После тя, изглежда, взе решение.
— Какво искаш да знаеш?
— Къде живее?
— При брат си. — Тя ме погледна извинително.
— Така и предполагах. Какъв е адресът му?
Еди живееше на Хайт-Ашбъри още от годините си в медицинския колеж към Калифорнийския университет в Сан Франциско. Новият му дом беше само на няколко преки от старата му квартира, където двамата с Лиза му бяхме ходили на гости предната година. Исках да изчакам връщането на Лиза от лабораторията в Станфорд, така че прекарах няколко часа в разхождане из квартала: наливах се с кафе, ядох сандвичи, зяпах из магазините и се шляех. Хайт имаше стара слава от Лятото на любовта през 67-а и носталгията по онези времена си личеше навсякъде, като се започнеше от „Грейтфул Дед“ и магазините за сувенири по Джеферсън Еърплейн, до местата, където можеха да се купят аксесоари за употреба на наркотици, чийто начин на използване ми беше трудно да си представя.
Не очаквах с нетърпение срещата с Еди. Беше ми пределно ясно, че за него аз съм убиецът на Франк, така че вината и гневът около смъртта му се трансформираха в ненавист към мен. Знаех, че той е в основата на решението на Лиза да ме остави, и бях уверен, че преместването й при него едва ли е съживило любовта й към мен.
Натиснах звънеца на входа на блока — боядисана в розово сграда във викториански стил. Над главата ми имаше камера. Можеше да ме види. Безсмислено бе да се надявам, че ще мога да вляза с някаква хитрост.
— Какво искаш? — разнесе се острият му глас по домофона.
— Да те видя — казах аз.
Дълга пауза.
— Добре, качи се. — Леко бръмчене откъм ключалката на вратата ми показа, че е взел решение.
Апартаментът му беше на втория етаж. Качих се горе и той ми отвори — беше по тениска и джинси. Посрещна ме с широка иронична усмивка.
— Влизай, влизай, приятелю.
Последвах го в просторната дневна. Безразборно нахвърляни списания, чаши за кафе и за други питиета. Ниска мебел. Познах в ъгъла пътната чанта на Лиза, част от дрехите до нея също бяха нейни. Сигурно спеше тук.
— Сега ще ти донеса една бира — каза той и тръгна към кухненския бокс и хладилника.
Тръгнах след него… но той неочаквано се обърна. Бях изненадан, не можах да реагирам и той ме улучи с юмрук в главата.
Свлякох се на пода. Първият ми импулс бе да скоча и да го смачкам, но се овладях и просто бавно станах. Вторият му удар попадна в брадичката ми. Заболя ме и дори за миг загубих ориентация, но не дръпнах глава. Гледах го право в очите.
Ако опиташе да ме удари и трети път, щях да се защитя, но за щастие той се сдържа. Усмихна ми се и разтри кокалчетата си.
— Ако знаеш откога мечтаех за този миг…
— Добре. Мечтата ти най-сетне се сбъдна. Да разбирам ли, че Лиза още не се е върнала от Станфорд?
— Да. И не се заблуждавай, че ще иска да те види. — Той отвори хладилника, извади кутия бира за себе си, отвори я и жадно отпи. — Така че върви да се шибаш.
— Бих предпочел да я почакам.
— Казах ти, тя не иска да те вижда… шибай се! — Той направи две заплашителни крачки към мен. Беше с моите габарити, но знаех, че няма да имам проблем с него. Бях дошъл тук с искреното намерение да отложа максимално този момент на конфронтация, но вече започвах да си мисля, че идеята да смачкам наперения фасон на Еди не е чак толкова лоша.