Не, това не можех да го приема. Стоях в кафето, сякаш това бе единственото нещо на този свят, което ми бе останало.
Навън започна да вали и за минута-две улиците се превърнаха в потоци и езера. Появиха се хора с чадъри, прозорците се замъглиха отвътре, минаващите коли безмилостно пръскаха със струи вода нещастните пешеходци.
Кафето се изпълваше с хора, излезли в обедна почивка. Сервитьорите се споглеждаха — търсеха кураж да ме изхвърлят — така че си поръчах сандвич на грил със зеленчуци.
В два часа се предадох. Изскочих на плувналата във вода улица и с наслаждение оставих дъждовните капки да охладят нажежената ми кожа. Косата залепна на мокри кичури по главата ми. Тръгнах в някаква посока, без да ме е грижа накъде.
— Саймън! — Чух я, но не можах да повярвам. — Сай!
Обърнах се. Лиза тичаше към мен, чантата й се мяташе под дъжда като махало.
Спря пред мен задъхана. Опитах да се усмихна. Тя отговори на усмивката ми неуверено. По носа и бузите й се стичаха капки.
— О, господи, колко е хубаво, че ме изчака. Толкова време… Мислех, че вече си заминал за Бостън.
Свих рамене. Позволих си нова усмивка.
Лиза погледна към облачното небе.
— Да влезем. — И погледна към кафето.
— Не, не, не смея да се върна — казах аз. Забелязах неугледна закусвалня малко по-надолу по улицата. — По-добре там, ако ти е все едно.
— Добре — сви рамене тя. — Умирам от глад, така че няма значение.
Поръча си хамбургер. Аз се въздържах от каквито и да било поръчки.
Седяхме, без да говорим, и чакахме сандвича й. А имахме да си кажем толкова много неща. И можехме да направим толкова много нови грешки. Така че бях доволен просто да седя с нея.
— Прегледах онези файлове — каза накрая тя.
— И?
— И съм почти сигурна, че „Неуроксил-5“ предизвиква инсулт при някои пациенти, ако се използва по-дълго от шест месеца.
Първото ми чувство бе вълна на облекчение. После си спомних хилядите, които продължаваха да вземат лекарството в рамките на програмата за изпитания на фаза три. Хора като леля Зои.
— „Почти сигурна“?
— Всички заключения, основаващи се на статистически резултати, са много трудни. Нямах време за подробен анализ на данните, но нещо ми говори, че когато бъде направен, изводът ще бъде все същият: лекарството е опасно.
— И защо в „Био-уан“ още не са установили това?
— Отличен въпрос — каза тя. — Не е толкова лесно, защото става дума за алцхаймер. Пациентите по правило са възрастни хора, а част от тях така или иначе умират. Освен това все пак изглежда като че ли процентът случаи на инсулт не расте подозрително преди изтичането на шест месеца след началото на терапията, а може би и по-дълго.
— Леля Зои го е вземала от седем месеца.
Лиза кимна.
— Бедната леля Зои. Наистина ще ми липсва. Тя беше прекрасна жена. Защо тези хора не ме послушаха!
— Не знам дали Карл ще може някога да си прости.
— И казваш, няма надежда?
Поклатих със съжаление глава.
— Не, ако се вярва на Карл.
Помълчахме малко.
— Не мога да повярвам, че Иневър така и не е усетил нищо нередно — казах аз.
— Той никога и пред никого не е споменавал проблема директно. Но ако съдим по поведението му, бих казала, че е започнал да забелязва, че негативните странични ефекти застрашително се увеличават. Не знам, може да е решил, че става дума за статистическа флуктуация. От друга страна, той е убеждавал лекарите да рекласифицират свои пациенти като страдащи от мини инсулти вместо алцхаймер, за да извади по този начин техните случаи от статистиката, отнасяща се до фаза три.
— Значи съзнателно е фалшифицирал резултатите?
— Хм… не е точно така. Може искрено да е вярвал, че пациентите са били погрешно диагностицирани, а може и да си е самовнушил, че трябва да е така. Не знам.
— А нещо интересно от Катаро?
— Да, има няколко негови писма по електронната поща, в които съобщава за двата случая на смърт след инсулт. Иневър му отговорил, че пациентите вероятно са страдали от мини инсулти. Катаро не казва нищо за аутопсиите.
— Тогава трябва да са говорили по телефона — замислено казах аз. — Мисля, че няма да е проблем да поискаме резултатите.