— Ако неуроксилът се провали на изпитанията, „Био-уан“ няма да струва и цент. Сама разбираш, че това е неприемливо за доста хора. Сред които са такива като Томас Иневър и Джери Питърсън. Да не говорим, че компанията е всичко за Арт. Който впрочем изглежда все по-неуравновесен, откакто започна всичко това.
Наблюдавах Лиза. Тя ме слушаше внимателно.
— Но аз просто не мога да разбера револвера в дрешника ни, Саймън!
— За това не мога да ти кажа нищо — признах аз. — Освен че някой ни го е подхвърлил.
— Кой? Кога? Как?
Поклатих безсилно глава.
— Не знам.
Лиза помълча, след това ненужно поясни:
— Еди е сигурен, че си ти.
— Знам. Но как тогава ще обясни Джон? И доктор Катаро? Има ли отговор на въпроса защо съм убил и тях? И с каква цел съм се опитал да се застрелям?
— Не знам.
Наближавахме до причината за идването ми тук. До момента, когато щях да разбера дали всичко, което бях правил през последния месец, си е струвало усилията.
— Имам още един въпрос, след което можеш да си отидеш и вероятно никога вече няма да се видим, ако сама не го пожелаеш — започнах аз. — Разбирам как си се чувствала след убийството на баща ти и предполагам, че си представям какви мисли са минавали през главата ти, след като си започнала да вземаш онова лекарство. Но сега и тук искам пак да науча… — поех дълбоко дъх, — мислиш ли, че съм убил баща ти?
Лиза свали поглед към пластмасовия плот на масата и трохите от хамбургера. Започна машинално да сгъва и разгъва хартиената салфетка.
— Лиза?
— Не… — измънка тя.
— Лиза! Погледни ме! И ми отговори. А след това можеш да си вървиш.
Тя ме погледна. Лека неуверена усмивка докосна устните й. После поклати глава.
— Не… — каза тя неуверено, — не мисля, че си го убил.
Погледнах празната й чиния.
— Хамбургер? — изненадах се аз. — Защо си мислех, че не слагаш в устата си такива неща?
— Апетитът ми… — каза Лиза. — Човек би помислил, че ще се нахвърля на нещо по-така, като… като сладолед с шоколадов сироп например. Само че онова, за което непрекъснато си мисля, са хамбургери с картофки.
— Как си иначе? — попитах я аз. — Как е бебето?
Тя сложи ръка на корема си. Стори ми се, че забелязвам леко издуване около кръста й, но може и да се заблуждавах.
— Чувствам се отвратително — призна тя. — Повръщам всяка сутрин. А понякога и вечер. — После ме погледна и очите й заблестяха: — Видях го, Саймън. Бях на скенер в петък. Има го, истинско е. Има си главичка, мърда и изобщо…
Изведнъж ми се прииска да бяхме отишли заедно на скенер, но не можах да й го кажа.
Навън бе спряло да вали.
— Хайде да се махаме оттук — предложих аз.
Излязохме от закусвалнята и тръгнахме по тротоара. Не бях сигурен къде точно се намираме, но това бе последното, което ме интересуваше.
— Знаеш ли, за малко да не дойда — каза след малко Лиза. — Естествено, извадих писмото ти от кошчето, но ти си знаел, че ще го направя. После се включих в мрежата на „Нет коп“. Цяла нощ се рових из онези файлове. Постепенно разбрах, че нещо около лекарството наистина не е наред. Но все още не бях готова да се видя с теб. Казах на Еди, че няма да дойда. После стана десет часът и започнах да се чувствам все по-зле и по-зле. Накрая, след като осъзнах какво ти е струвало да се добереш до цялата тази информация, след случилото се с леля Зои, след всичко… Разбрах, че не мога да не те видя — завърши тя. — А ти още ме чакаше!
Хванах ръката й и лекичко я стиснах.
— За малко да се разминем.
Прескачахме локви и заобикаляхме пешеходци. Облаците над нас започваха да се разкъсват и се виждаха късчета чисто синьо небе. Слънцето пробиваше тук-там и озаряваше с лъчите си новоизмитите сгради по Хайт, придавайки на някогашното любимо свърталище на хипитата нов блясък.
— А как се развиха нещата около теб? — попита ме тя.
Разказах й. Говорих дълго и пространно за „Ревиър“, „Био-уан“, Арт, Гил, Крейг, за стрелбата, за нея. Мислите, които се бяха въртели из главата ми, откакто се бяхме разделили, намериха изход и се изляха като през пробойна в язовирна стена. От всички хора на този свят Лиза бе единствената, пред която можех да кажа всичко, и не само можех, но и ми беше страшно приятно.
Влязохме през входа на парка Голдън Гейт. Не знам как се бяхме озовали тук, предполагам Лиза бе избрала маршрута неусетно за мен. Тръгнахме към японската Чайна градина, където Лиза ме бе довела при първото ни идване в Сан Франциско. Може би поради дъжда нямаше никого. Седнахме на една пейка до миниатюрно мостче над плиткия поток. Слънцето вече грееше над нас в пълния си блясък, а черните облаци се бяха заврели над източната половина на залива. Водата по покритите със зелен мъх камъни и пищната зеленина блестяха, потокът бълбукаше оживено, готов всеки миг да проговори. Сложих ръка върху раменете й и леко я притиснах до себе си.